Водно конче

Синьозелена иглица с плащ от проблясъци слънчеви,
нежно над двора прелита с леки прозрачни крилца,
скрили ухания утринни, късчета цветни - дъга,
в  млечно сияние пърхат, и любопитни, и тръпнещи. 

Тънко телце изумрудено в роба от фина мъглица,
пратеник тайнствен от някаква много далечна страна,
кацва в дланта ми - невинна, скитаща малка душа,
ситно с крачета пристъпя, кротко накланя главица.

Носи вълшебно послание, скрито в цвета на очичките,
песен реди ми без думи, мъката в мен разсъблича,
тайни изписва забравени в моята тъжна ръка,

танцът му, стоплил сърцето ми, бавно променя света,
сини цветчета разцъфнаха дето растеше печал,
приказка в мене събуди с цвят на планински кристал.

Пясък

Ронят се шепотно пясъчни кулички-спомени,
вятър и слънце разнищват ги зрънце по зрънце,
пластове тънки - страници в книга съдбовна,
бавно разпадат се в купчинка лятно безмълвие.

С съсък извайват в руините призрачни дюни,
трепкат сред тях в маранята лъчисти миражи,
леко изтичат през пръстите тайнствени думи
- времето пише от пясък поеми на плажа...

После рисува под тях бледожълти картини
- фини треви от извивки и сенки-моливи,
лее от формички вятърни странни градини,
в мидички пълни море и цветята полива.

Ронят се пясъчни кулички, сриват се камъчета,
слънце златисто проблясва, брои песъчинките,
джунгла пустинна поглъща самотния замък,
тъжно загубил поредната схватка с годините.

Просто захарче...

Има толкова много неща, за които и дума не казах:
бях отронен лист орехов, лодка по тъмна река,
бях перцето, понесено в тихи спирали от вятъра,
бях снежинка в лавина, прашинка от буря, сълза.*

Но за теб бях 'сладурчето' в лудия свят на витрините,
и помисли ме лесна, щом с южна любов те залях,
похаби ме с целувки, със клетви, с лъжливи усмивки,
с обещания толкова сладки, че даже сега ми горчат.

Пожела ме греховна и глупава, както и днес ги мечтаеш,
нарисува ме смешна, удобна и някак безумно добра,
прекрои ми крилата насън, размени им коварно местата,
и се смя до припадък, доволен, когато политнах в калта.

А сега ме посрещаш така, сякаш виждаш прозорец.
Очила си си сложил - по-лесно да гледаш през мен,
слушаш лятната глъч, но едва ли - какво ти говоря...
И съм пак... просто захарче в твоята чашка кафе.

----
*"Бях дъждовна капка в небето, бях най-далечна звезда,
бях дума сред буквите, бях в самото начало книга..."
Талиесин, "Битката на дърветата"

Светлосенки

Плъзват из пролуки между плочите,
гънат се в тревата като змии,
шарки въпросително проточват,
сбират се в полите на покривката.

В извора на бялата дантела,
хвърлят причудливите си мрежи,
слънцето лъчисто ги разделя,
вятър пак лениво ги премрежва.

Трепкат по лъжичките игриво,
в сянката ажурна на листата,
чайника полазват и не спират,
скачат по бръшляна на стената.

Нежно омагьосват и на двора
мислите ми сънно залюляват,
слизат през вратата на умората,
шепнат ми, унасят ме... залязвам. 

Яна Кременска (избрано)

Това безкрайно чакане на нещо...

Това безкрайно чакане на нещо,
чието име ти е неизвестно,
което като гвоздей се е вклещило
в ранимата повърхност на сърцето ти.
Това очакване, добило мирисът
на възгорчив пелин, набран по мръкнало,
добило топлата ръжда на ирисите ти,
където самотата се е вмъкнала.
Това очакване, което натежало
пулсира в още топлите ти длани.
Долавя всички ултразвуци тялото ти
и жадно търси между тях послание.
И тая болка от копнеж за лято.
И тая блъсканица на душата,
невярващите думи за която
превръщат се в болезнено отпращане.
Това очакване на нещо, от което
в косата ти полазват ситни тръпки...
Във паяче превърнато сърцето
душата ти със лунна нишка кърпи.

*********

Молитва II

Да не показвам радостта си.
Да свикна да я обуздавам
и да крача
по улиците като всички.
Единствено понякога на птиците
да доверявам щурите си мисли.
Да търся смисъла на тъжната потребност
да се превръщам в крачещо подобие.
Да пазя атомите стронций
във мен да не избухнат.
Понякога насън крещя от ужас.
Душата ми се мята като полудяла,
душата ми не иска тялото си...
Да се науча да не забелязвам
крехкостта на съвършенството,
което съм открила в стръкчето трева.
Най-после да се подчиня,
стиха си да обеся на прозореца.
Внимателно да гълтам дозите безочие.
Да оцелея... Да не искам повече.

****************

От очите ми тръгват по миглите...

От очите ми тръгват по миглите
пъстри мисли за циганска обич.
Лудо слънце в кръвта ми наднича,
а душата ми лятна и гола
мургав стан кърши бавно и знойно
със езически китки и глезени.
Като струна греховна и стройна
търси ритъм за своята песен.
Мойте пръсти са вятъра, тръгнал
да разроши внезапно косата ти.
Ти не можеш от мен да си тръгнеш,
а и всъщност не мислиш да бягаш.
Мойте устни са тъмния извор,
в самодивски танц омагьосан.
И когато за теб се усмихвам,
ти и буден сънуваш магьосници.
Аз съм всичко, което си нямал,
а кръвта ти за него е викала...
Дай сега да поплача на рамото ти
от безбожното си всесилие!

*************

Защото


Защото само тротоарите са будни
и дишат с нечии позакъснели стъпки,
защото тази нощ навярно ще се сбъдна
и с теб ще се събудим други утре,
защото някъде във мене се обажда
оная моя непокорна същност
и името й сигурно е жажда,
покълнала от тънкото на пръстите ми,
защото думите ми, тръгнали към тебе,
приличат на развързан вятър
и любовта ни сигурно е време,
забързано към някакво приятелство,
защото сме забравена материя,
дошла от миналите ни животи,
защото с теб ще се намерим
след най-последното защото.


------------
http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=284&LangID=1
http://www.hulite.net/modules.php?name=Authors_Text&sa=show_alltext&username=alisa

Безсъници

"Във паяче превърнато сърцето
душата ти със лунна нишка кърпи."
Яна Кременска

Бяло е, но и черно
върви сянката ми на три стъпки зад мен,
чернее в белотата ми,
тежи в лекотата ми
но зная, че когато костите най-накрая се разпаднат
и се разпилеят на вятъра
сянката ще е там
да ги помни
да ги запечата наобратно
в тъмната си матрица
да ги поднесе към слънцето
... черно и бяло - двете преливащи се бримки
в знака за безкрайност

Бард

Мандолина прехвърлил през рамо,
твърде рано живота прозрял,
джобът - празен, сърцето - голямо,
той върви и във студ, и в печал.

Нощни сенки танцуват по плаща му,
слънчев вятър разрошва косите,
всяка вечер със песен заплаща
къшей хляб и подслон под звездите.

Във извивките тъжни на устните
натежали от чуждата злоба,
от любови и срещи пропуснати,
на света се е свила умората.

Във основата тежка на пръстите
пази спомен за ласкава обич,
но и болка от струните скъсани,
белези от ръждиви окови.

Някой ден той ще дойде при тебе,
в люта зима, по снежна пътека,
ще похлопа, на прага ще седне,
тихо белите вихри ще гледа...

Ти навярно ще му отвориш,
ще изтупа снега от нозете си,
и с усмивка, без нищо да моли,
ще прекрачи направо в сърцето ти.

Вода

"и водата те вика по име
да засити удавника в себе си"
Stasja

Тихо стъпваш навън във тъмното,
с сладък шепот те мамят сенките,
стискаш устни, не им отвръщаш,
знаеш - впримчат ли те, проклетите
- ще осъмнеш далеч от къщи.

Бързо крачиш, броиш си стъпките,
до реката едва присядаш,
твърде късно е да се връщаш,
твърде рано е да избягаш,
тръгваш пак и не се извръщаш.

А реката по тъмно мътна е,
пие мрак, ромоли закани,
тук мъгла ако те обгърне,
посред нощ или сутрин рано,
в самодива ще се превърнеш.

В млечнобялата и прегръдка
ти вървиш и не я поглеждаш,
във вълните и се препъваш,
и обръщаш се само полека,
за да видиш дали си тръгнала,

че отвърнеш ли и един път-
тъмнината ще те погълне.

Вълшебната уличка

по Джани Родари

Старата уличка долу до фара,
дето морето флиртува с брега,
трепка в сърцето ми с лятна омара,
с каменни къщици, с пъстри стъкла.

Сивата кула с часовник забравен,
дворове тесни, лехи със цветя,
книжни фенери, танцуващи с вятъра,
здравец уханен, стени от бръшлян ...

Слънчеви зайчета шарят паветата,
шляпат игриво крачета в прахта,
старец-вълшебник продава петлета,
дреме по клоните лятна роса.

Сини жалузи, завеси дантелени,
строги балкони с килим от листа...
Бях я изгубила, днес я намерих,
както унило към нас си вървях.

Свири латерна до прашна витрина,
чудна мелодия тук ме довежда -
уличка стара, незнайна, безименна,
но пък на нея продават надежда ...

Страх от тъмното

Светъл е вятърът.
А водата в пустинния кладенец
се превръща във пясък.
С грохот падат звездите в соленото езеро,
мътят водите му. Кал.
А тревата е синя.

Вятърни кончета пият вода

Врязват се ремъци кожени в раните,
огнена жажда в мен впива уста,
търсихме истини, тайни, граали,
с дълга ръка ни застигна смъртта.

Полъх живителен листите гони,
тихо нашепва ми стара върба:
"Там, зад завесата гъста от клони,
вятърни кончета пият вода".

Мечът двуостър от скръб натежал е,
бримки стоманени спират кръвта,
някъде там, до рекичка в гората,
вятърни кончета пият вода... 

Тръгвам нататък в мъгла непрогледна,
горска пътечка със мъка следя,
там, във главата ми в треска обзета,
огнени птици подпалват деня.

***

Пропукани са плочите на двора,
със мъх покрити и с тревички тънки;
на прага няма никой, по стобора -
мълчание провесено на мръкване.

Вратата скърца тежко в полумрака,
събрали са се сред праха годините,
друг никой вече тук не ме очаква,
и никой друг не помни вече името ми.

Чертая с пръсти лилии по пода,
стъклата ме приветстват мълчаливо,
‘Тук някъде е скрито, но не мога!’
нашепва огледалото страхливо.

Посланието виждам зад завесата,
жълт плик хартиен с петънца мастилени,
пристъпвам затаила дъх, надвесвам се,
- адрес без номер, улица и име.

А вътре ме очакват празни листове,
по крайчетата - жълти от годините,
и аз започвам трескаво да пиша
с мастило тайно думите невидими...