Полудели треви

Аз сънувах най-страшния сън, най-красивия...
Полудели треви тихо срязваха стъбълцата си.
Остра жълта луна със свистене косеше звездите
и отсечени падаха; падаха с тънички викове.

И сънувах сърцето си в вехто ковчеже, зарито
тъй дълбоко под влажния ронещ се свят на лехите.
Там, където снегът изличава и само земята
още помни сълзите от моите чувства изтрити.

И сънувах, че там зад смразения път има смисъл.
Светъл поглед, любяща ръка, топлина и утеха.
Спряла в нищото вечност. Звезди, сред които те има...
Но не мога да мина. Запират ме старите дрехи,

ширината на мислите, лудият ръст на мечтите.
И среднощният крясък, когато, без ум и без име,
драскам смачкани знаци по тъмната плът на стените,
и не мога при тебе ... не мога при теб да премина.