Красиви имитации

От бавното ми раждане на припек
до тъмните усои има само
една надежда сляпа и безлика
и няколко убождания с вяра.

Стъблата на живота лесно цъфват,
по нежния им цвят роси небето,
което храни плевелите също,
увили се ехидно във нозете ми.

Измислям си хартиени герои
и лодки към митични континенти,
но рядко даже мислите са мои,
най-често са видения нелепи.

Мъглата е от малкото утехи -
неясна като всеки краен смисъл,
по тялото прилепва като дреха,
в съзнанието притъпява липсите.

Откривам само хладни основания
защо да се държа сега човечно.
Отиват ми небесни одеяния,
поръбени с амбиции за вечност,

но някак във душата ми е кухо -
играчка механична тихо спряла,
и в синкавия свят отеква глухо
отсъствието хладно на създател.

Поспирам на измислена пътека.
Във клоните над мене чудно пеят
красиви имитации на нежност,
творения на синтетични феи...

На фона им безстрастно се синее
лъчиста бездна с ръбове изтрити.
От вечното издигане към нея,
напукват се крилата на душите ни.

Dragonfly

Светът блести  в най-хубавата пролет,
онази, за която всички други
са бледи сенки от заглъхващ спомен
по цветните криле на пеперудите.

Светът е пролет. Скача по перваза
пернато слънце със крила лъчисти.
И само трябва с него да изляза
да го последвам в бързеите чисти...

И ти си пролет. Пух на раменете.
Понякога пристъпяш във съня ми
и вдигаш нежна стълба към небето.
Но щом отворя клепки - избледняваш.

И аз съм пролет. Мокра и студена.
В зениците ми лепне тъмен изгрев,
и плевели са ми превзели вените.
Дори да искам с птиците да литна,

крилатото във мен е закърняло...
Змията свита в мен студено чака.
И някой ден, дори да стана цяла,
не птица ще отгледам, ами дракон.

(П)объркани приказки

Аз не помня кога ме остави в гората,
помня само студът как в сърцето ми влезе.
Щом повдигнах клепачи - нахлу тъмнина,
по ръцете ми плъзна, уви се в нозете ми.

Дълго бягах и криех се в клоните горе.
И треперех в най-скъпа коприна увита.
А когато видях светлинка от прозорец,
лъч надежда проблясна в нощта зад очите ми.

И се втурнах нататък... уж дочух песен птича.
Привидя ми се огън, топъл дом и усмивка.
Колене разранила, се препъвах, но тичах,
и се спрях чак на къщата светла в лехите.

Ала тя се оказа част от друга история.
В гъсталаците зли ме поряза вретено
и удари дванайсет. Заекът проговори.
Принцът стана на жаба; змей се влюби във мене.

И заспах. (Или не?) Разпокъсано време
се заспуска по тъмната кула. Герои,
всеки славно дошъл болестта да отнеме,
изпопадаха в моите сънни покои...

Аз... не помня кога ме остави в гората.
Във ума ми все повече прорези зеят.
И навярно съм само заглъхващ остатък.
Болно ехо в кошмара на плачеща фея.

Деконструкция на нежността

Заключвам изхабеното си тяло.
Понякога в духа ми натежава
тъгата по непостижима цялост...
(Дали не съм ужасен притежател?)

Протритата материя повяхва,
полека изтъняла от умора.
Частиците се завъртяват вяло
по тъжно разпилени траектории.

Пресичат се по безутешни е-липси.
Родени из къпиновите листи *,
се спускат тънки перлени завеси
по миглите на слепите ми мисли.

Защо да не живея безразлично ?
Да хвърля пясък в старите си рани...
Докато тъна в мрак не ми прилича
да тичам по ухаещи поляни,

да чувствам вятъра по кожата си.
По крехките сетивни окончания
и слънчевият трепет остро ножче е,
и всеки полъх - болно осезание.

Заключвам изхабените си клетки.
Безчувствието с ситен дъжд измива
размазания грим по клепките,
докато с сънни пръсти ме завива.

-----
*"И умножена, болката ми расне,
пълзи като къпинов храст над всичко,
наричано от някои прекрасно..."
Добромир Тонев, "Нежна машина"

https://www.youtube.com/watch?v=em5o4bIeAAE  -  The Tragedy of The Commons - Delain

Порастване

Беше малък и плах. С непохватни нозе
се препъваше, смешно извил рамене
след едно самолетче с криле от хартия.
А в очите му светеше синя магия...
После пусна хвърчило, нарисува орел.
И се учеше бавно да става по-смел.
А след още години, сякаш даже след век,
той научи се силен да бъде човек.

Но когато от сивото мрак занаднича
и мечтите закуцаха свити на две,
той започна, по малко, да се учи за птица,
да залита накриво, да разперва ръце.

И така - досега. Щом осъмне студен,
щом светът натежи, щом го хване във плен,
той замръква на покрива с късче небе.

И отново се учи да бъде дете.

Забав(е)на терапия

Стъпка назад, стъпка надясно,

докато мислите стават по-ясни,

вдишай-издишай... сънно броене,

всичко забързано в теб да задреме,

чувствай внимателно и наобратно,

докато болката стане приятна,

няма да мине (има ли смисъл?),

само че лекарят тъй е предписал...

Поглед нагоре, поглед наляво,

нека картинките да избледняват...

Слънце строшено, ключ на верижка,

кукла, пристегната в режещи нишки.

Дишай, не спирай; дишай, заглъхвай,

докато мракът във теб се задъхва,

докато устните бавно извива

(куха усмивка, но ти отива.)

После до прашния тъмен прозорец

чакай небето да ти от(го)вори.

(Няма да мина. Има ли смисъл?...

Само че мракът ми тъй е написал.)

Счупени изгреви,
спомен за птица,

вехто хвърчило.

Шах на царицата.