събота, 24 септември 2011 г.

Мастило

Избива и мастилено разлива се
с невинни, изкривени очертания
по пода лабиринтен; чакам стихнала
с увиснало над гънките мълчание.

Разлива се. Пътеките подгизват
с това мастило гъсто и червено,
с което е животът ми подписан;
с което към душата ми скрепен е.

И уж се очертава, но премрежено,
съдбата ми по жилките неясни...
Прекрача ли направо - ще ме срежат;
пристъпвам: леко вляво, тихо вдясно.

Свободният ми избор е предречен
и само трябва да го имитирам.
Разбирам... Ала нямам сили вечер
да се преструвам, че не те намирам,

да се прибирам с чувството си смътно
че някак съм объркала вратите.
Да преповтарям, с извънмерна плътност,
че аз съм друга; и че ти си ... никой.

2 коментара:

  1. но в тихата, спокойна тъмнина
    сънищата свързват се взаимно
    и има зад телата им една
    всеобща, всепроникваща единност

    ОтговорИзтриване
  2. понякога опасна суета
    във сънища да вярваш те подтиква
    и можеш да си счупиш някой крак,
    опиташ ли с крила от сън
    да литнеш

    (и аз мисля като теб обаче...)

    ОтговорИзтриване

Търсене в този блог

Архив на блога