Мастило

Избива и мастилено разлива се
с невинни, изкривени очертания
по пода лабиринтен; чакам стихнала
с увиснало над гънките мълчание.

Разлива се. Пътеките подгизват
с това мастило гъсто и червено,
с което е животът ми подписан;
с което към душата ми скрепен е.

И уж се очертава, но премрежено,
съдбата ми по жилките неясни...
Прекрача ли направо - ще ме срежат;
пристъпвам: леко вляво, тихо вдясно.

Свободният ми избор е предречен
и само трябва да го имитирам.
Разбирам... Ала нямам сили вечер
да се преструвам, че не те намирам,

да се прибирам с чувството си смътно
че някак съм объркала вратите.
Да преповтарям, с извънмерна плътност,
че аз съм друга; и че ти си ... никой.

Усещам

Потъва утринта в зеленината
на езерната стая с тъжни рибки.
Завесите са в цвят кафява захар,
стъклата са от бирени бутилки.

Зазидах лабиринта от подземия;
стените без това растяха в бездни.
Сега из полумрака ме преследват
отчаяните викове на клетника,

чиято пътеводна нишка скъсах...
обрекох го на бавни малки смърти.
Ще оцелее... само ако свърне
към своя собствен център, вляво, вътре.

Потъвам с утринта в дрезгавината
на гладкото, покрито с шепот езеро.
Усещам смътно, че съм само сянка;
и някой горе ме сънува в себе си.

Златен връх

Там стъпките ми се оплитат в корени.
Под изгорялото фасадите поглеждат
с очи от сажди и зеници-спомени.
Стълбището разбито ме посреща.

До горе липсват всичките му кътници.
Да... липсват като зъби на старица.
Резците глухо рухват под петите ми
и шепнат завалЕно: "Няма връщане".

А стаята... Усмихва се порутено
със намек за балкон от седем педи.
Завесите затулват стари лудости.
Вратата крие чер портал към ... нещо.

С подметките подритвам тихо камъче
отдавам тъжно почит на живота си.
Детето в мен рисува сини замъци.
Жената в мене си начупва ноктите.

На ивици се смъквам чак до плочките
подпряла тежък зид от спряло детство,
където всички пътища започнаха;
където се завръщам цяла вечност.

Breath and Life