девет

девет месеца
бяхме свити един в друг
уморазбъркващо
моя любов

девет
болящи месеца

докато стъпките ни навън отекваха стари
в гранитната памет на улиците
дъждът помнеше устните ни

не плачи за спрелите часове
за разлятите в тъмното мигове

девет месеца по ръбчетата на клетките ни
изтъняваше тъканта на вселената

и се лющеха вроговените плочки
по мокрия гръб на безкрая
а телата ни боляха отвътре
и под ноктите ни нарастваше взрив

о, това не е краят
не е

вече ни има и
където не сме били никога
- нежни проекции
на тиха
в неизразимостта си
същност

по дланите си се стичаме
а с нас
тишината кристално вали


Silence Speaks