Тежко от мълчание

Привършиха ми думите, безценните,
докато се опивах жалко нощем.
И там, между неживите и грешните,
не са безценни вече. А са пошли.

Затихнаха ми мислите и кухо е
сърцето ми, като пресъхнал кладенец.
Пропадат песъчинки през пролуките.
Промъква се в тунела стържещ вятър.

Да, свършиха ми думите, бездарните.
Сега съм празна, стара делва пръстена.
И суха съм като среда на камък,
готова с адски трясък да се пръсне.

Поне да имах корен към земята си.
Коя земя е тази на бездомника?
Кои деди са тези на безпаметния,
на онзи със мъждукащите спомени?

От жреческия път какво остана?
Предълга роба, сигил за безбрачие...
Зъл кикот от гадателските карти.
Парченца посветеност сред покварата.

Помръкнаха ми думите, пресипнаха,
водата в тях е тежка от мълчание.
Докато се опитвам да ги кажа в стих,
от устните ми бликват само хаоси...