Не помня накъде

Ръкавите ѝ - цветна плетеница.
Косите - мед и утринни отблясъци.
Когато спрях за пътя да я питам
към онзи хълм нагоре през листата,
зад нея ранно слънце занаднича.

По дрехите ѝ светлини и сенки
потрепваха на утринния вятър.
Очите - ясни морскосини крепости,
разбили не един мореплавател.

Реки от горски здравец и метличина
лъчисто се огъваха под пръстите,
насреща ми неземно се усмихваше,
земята звънко пееше под стъпките ѝ.

Не помня накъде се бях запътил,
когато спрях за пътя да я питам.

И скитаха...

Те скитаха, загубили дома си...
И виждаха частиците му в мислите си.
Докосваше ги с полъха на вятъра.
Поглеждаха се - светваше в очите им.

Съзираха го в бързеите, рукнали
след летен дъжд, край мъхестите камъни.
И скитаха. Земята си загубили.
Изтръпнали от ужас, че я няма.

Прозираше през топлината вечерна,
когато мек пожар топеше сенките им.
В мастилените гънки на небето бе,
в сълзата. И във крехкостта на цветето.

Допрели устни - трепкаше по кожата им.
В ръцете им преливаше от нежност.
Те никога от там не бяха тръгвали.
От онзи дом, дълбоко скрит в сърцето.

****

My pagan land

Онези неземни пътеки...

Никой не може да ни отнеме
онези разцъфнали вишни.
В техния цвят спряло времето дремеше
и ние със него. Всевиждащи.

Никой не може (помни) да ни вземе
онези сапфирени утрини.
Синьо, дълбоко, небето ни шепнеше,
а ние го слушахме. Влюбени...

Все ще ни чакат, във пролет потънали,
онези неземни пътеки.
Свили дъха си, смирено ще тръгнем.
На поход вълшебен, към себе си.

Чак до онази обител порутена,
в ръждива трева облечена.
Нежни деца, до невинност учудени...
макар и за миг - вечни.

Безсъници II

За кой ли път ревниво ще ни буди
звънтящият, шептящ ловец на сънища...
От масата ще смигват като луди
луни от мед със рогчета нащърбени,

(а мракът, този сплетник неуморен,
тъй злобно ще се киска от прозореца...)

За кой ли път ще скитаме далече
от тихия ни дом в гора от приказка.
И кротко между нас ще зеят бездни.
От някакви бездарници измислени.

За кой ли път ще сме размирни пешки,
безмилостно пленени от съдбата си.
Ще крачим черно-бели, някак смешно,
да търсим дръзко края дъската. 

За кой ли път ще са от плюш завесите,
с хихикащи по тях звезди изкуствени...
А ние ще звучим като в пиеса.
Написана във пристъп на безумие.