петък, 24 февруари 2012 г.

Корени

Премазваща е древната безмълвност
на бавното пътуване към корените.
По пътищата ме застига стръмното,
зелените поля остават долу.

Ще хвърля всички топлещи обвивки.
И дълго ще стоя по върховете;
докато някой ден не ме повика
шептенето на житото в полето,

докато някой ден не ме помилва
жуженето на пролетния вятър;
сега обаче пътят ми е зимен
и трябва да се помиря с земята си

и трябва да се помиря с дедите си,
защото от кръвта им боледувам,
защото от дъха им съм пропита,
а всичко друго, дето съществува

оттатък тъмнините на тунела,
в среброто огледално и зад прага,
зад булото от гъста неизвестност,
да, всичко друго, по което страдам,

се крие всъщност.. в чашката на цвете.

И няма да достигна до небето,
докато не усетя с длан земята,
докато не докосна с обич себе си,
докато не благодаря за хляба си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога