Със годините избледняват
сетивата ми. И неясна
болката не боли, не ранява.
И не зная кога е пораснала.
С вкоравените пръсти на чувствата
аз невиждащо се протягам,
без да зная кога са напуснали,
неусетно от мене избягали,
наивността, любовта, изкуството,
благородството... добротата.
Със годините става по-пусто.
Самотата се напластява,
(не усещам кога е пораснала.)
Може би ме грози опасност.
Правя опит да се тревожа.
Но умът ми почти угаснал
да се тревожи не може,
само безстрастно поглежда
вехтия цвят на прозореца.
Може би има надежда, но
да я усети не може.