Най-най-първо бе слънцето в пукнатия прозорец.
Заслепява ме дълго... непонятно говори.
Лекомислени изгреви в безпорядък ме будят...
А най-първо бе слънцето - ярък рой пеперуди.
Те засипват косата ми, не със блясък, а с лудост.
На лицето ми хвърлят ослепително було.
Някой счупил е нощем всички евтини щори
и сега с пламък утрото хлопа да му отворя.
Ала ставам сънливо и със мрак от умора
се препъвам към ъгъла, без да гледам нагоре.
(Някой скъсал е нощем, в страшен пристъп безумен,
всички нежни утехи и възвишени думи.)
В лабиринта от листи по мокета отровен
стъпвам с някаква крехка, много крехка опора,
в този ден изкривен и отдавна изгубен,
а светът се топи в ярък рой пеперуди.
-
