Мрак

Стъпва по старите каменни плочи,

мислите - тежки и бавни.

Стъпва там, дето със шепот започва

тъмната гъста забрава.

Остър е въздухът. Въздухът реже

в ниското дрезгави сенки.

Стъпва и даже не ги поглежда.

Страх го е само от себе си.

Черна луната над него изгрява...

Всъщност луната я няма.

Облачни длани нощта разпиляват

в скръбна наметка на рамото.

Тихо под стъпките съхне тревата,

вехне безцветна поляна.

Тъкмо преди да потъне във мрака.

После и мракът го няма.

Пощуряване

Трясвам си клетката, пуквам стените,
шляпам по покрива в птичи екстаз.
Горе - мътилка е, долу - разбиване,
а по средата (наистина?) - аз.

Всичко е супер, разбира се (писна ми)
и в телефона отглеждам цветя.
Пускам си корабче във телевизора,
давя часовника в кофа с вода.

Плакна си мислите от перушината,
те се извръщат ужасни без грим.
Късам си снимките (късам ги, всичките)
(Няма да мине). Мина, почти.

Свивам си сълзите в куфар от вестници,
лепвам им марка със синьо море…
Горе мътилка е, долу – измислица
Аз - по средата (ставам дете).