Апокалипси

Ще удари последният час и ще счупят токове
всички крехки надежди от тиквено семе порасли.
Вън червената ябълка ще се вгорчи от отрова,
а пък златната в своята приказна сладост ще гасне.

Ще заседне на камък стрелата в дома на ловеца
и вълшебният кълн хванат в плевел от мрак ще повехне.
А от чудната нишка, която го свързва с небето,
неизвестен злодей ще ушие невидими дрехи,

ще ги скрие дълбоко в гората без цвят и без име.
Сто години там няма ...там няма да стъпват герои.
А когато сгрешеното време най-после отмине,
по пътеките призраци някакви само ще бродят.

В този час преди края, във шепнеща паячна мрежа,
Разказвачът ще падне, убоден на тънко вретено
(На перото си... драматургично ще се пореже.)
После мракът с мастилени стъпки ще стигне до мене.

Тилиси

някога бях звънък ручей,
събирах живота в игриви бързеи,
дъждът плачеше на рамото ми,
небето се стичаше по бреговете ми
с цвят на размита дъга
с цвят на пастелено детство
слънцето ме гъделичкаше с лъчи,
после плясваше с медни стъпки в дъждовните локви
и бълбукаше по вълните

кога се заблати дъното...
не разбрах
един ден песъчинките заскърцаха ядно
камъчетата се изостриха
раците войнствено наточиха щипки...
и бях, и не бях

ти дойде до брега невярващ
отражението ти се сепна
по лицето ти трепнаха бръчици
Ти ли си, прошепна,
но водата не върна ехото
завлече в мътни спирали звуците
тилиси... опитах да изромоля в отговор,
до сълзи опитах, a
наместо това гневът се надигна и
заля бреговете

заля бреговете
и те отнесе