Апокалипси

Ще удари последният час и ще счупят токове
всички крехки надежди от тиквено семе порасли.
Вън червената ябълка ще се вгорчи от отрова,
а пък златната в своята приказна сладост ще гасне.

Ще заседне на камък стрелата в дома на ловеца
и вълшебният кълн хванат в плевел от мрак ще повехне.
А от чудната нишка, която го свързва с небето,
неизвестен злодей ще ушие невидими дрехи,

ще ги скрие дълбоко в гората без цвят и без име.
Сто години там няма ...там няма да стъпват герои.
А когато сгрешеното време най-после отмине,
по пътеките призраци някакви само ще бродят.

В този час преди края, във шепнеща паячна мрежа,
Разказвачът ще падне, убоден на тънко вретено
(На перото си... драматургично ще се пореже.)
После мракът с мастилени стъпки ще стигне до мене.

Тилиси

някога бях звънък ручей,
събирах живота в игриви бързеи,
дъждът плачеше на рамото ми,
небето се стичаше по бреговете ми
с цвят на размита дъга
с цвят на пастелено детство
слънцето ме гъделичкаше с лъчи,
после плясваше с медни стъпки в дъждовните локви
и бълбукаше по вълните

кога се заблати дъното...
не разбрах
един ден песъчинките заскърцаха ядно
камъчетата се изостриха
раците войнствено наточиха щипки...
и бях, и не бях

ти дойде до брега невярващ
отражението ти се сепна
по лицето ти трепнаха бръчици
Ти ли си, прошепна,
но водата не върна ехото
завлече в мътни спирали звуците
тилиси... опитах да изромоля в отговор,
до сълзи опитах, a
наместо това гневът се надигна и
заля бреговете

заля бреговете
и те отнесе

Сърцевиене

Домът на загубените сърца...
Няма го слънцето в лятната градина.
Каничката за чай зее празна,
чашите се търкалят пукнати,
по пейките трепка тишина
(и онзи упорит звън
откъм дъното на коридора).

Няма тайни, забравени в скрина,
няма ваза с цветя на масата,
прозорците са евтини имитации,
като сутрешния вестник на прага,
като писмата от далечни страни.

Има само призраци под леглото,
непотребни вещи,
които тъпча по цяла нощ в продънения си куфар
с избледнели картички
от приказни брегове.

Домът на загубените сърца...
Цяла сутрин не мога да събера багажа си.
Да събера мислите си, дрехите...
Събирам само смелост
да отворя гардероба,
да се бия за тях
с хриптящите бледи скелети.

Няма път за бягство -
трудно е да отпътуваш,
когато вратите са запечатани,
стълбите се извъртат,
тръбите капят по оголените жици,
коридорът плува в мрак,
механизмът на гаража е заял,
не откривам билетите,
ключовете,
портфейла,
телефона,
картите,
не откривам дори
доказателство за
самоличността си,
свидетелство
за сърце.

Само онзи неспирен звън...
откъм дъното на коридора.
Цяла сутрин
сърцето на входната ми врата
вие.