сряда, 21 ноември 2018 г.

Aimeric

Знаеш ли каменния път,
който се спуска по зелената мантия на последния хълм
и се вие между дърветата,
дето наесен вехнат в морскозелено...

Там, по облите камъчета,
с лунички от слънце и кадифени сенки,
минава на пръсти,
минава
пътеката на съня ми.

Долу на пристана се полюшват ладии,
мият се във водите между хиляди светове,
скърцат с изтънели въжета,
удрят ребра...

Знаеш ли,
знаеш ли нежния път на душите,
който минава през гора от сини блянове
и поля от сънен блясък.

Нозете ти чака,
да стъпят красиво по изгрев,
гласа ти жадува - звън на кристал и
шепот на езерен дъжд...

Надолу се спуска
край обърнатото небе,
край безкрая от мъгливи светове,
сред кремави дъги, цветни клонки,
късчета от плащ,
скъсани струни...

надолу се спуска
и докато чака сънливо,

докато чака...

тананика

тихо.


*
Oc

2 коментара:

  1. Винаги съм си представял,
    че пътят на щастието
    се вие нагоре.
    Но ето, че се появяваш ти!
    Потапяш ме в световете си,
    обръщаш представите ми,
    караш ме да мечтая...
    И го правиш така непринудено,
    сякаш за теб е най-естественото
    нещо на света!
    А междувременно си тананикаш
    тихо... :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Той се вие нагоре, ако го следваш към дома нагоре :)

      И се вие надолу,
      когато иде да те посрещне на брега на Лета, докато тананика, за да го разпознаеш сред много други :)

      Изтриване

Търсене в този блог

Архив на блога