който се спуска по зелената мантия на последния хълм
и се вие между дърветата,
дето наесен вехнат в морскозелено...
Там, по облите камъчета,
с лунички от слънце и кадифени сенки,
минава на пръсти,
минава
пътеката на съня ми.
Долу на пристана се полюшват ладии,
мият се във водите между хиляди светове,
скърцат с изтънели въжета,
удрят ребра...
Знаеш ли,
знаеш ли нежния път на душите,
който минава през гора от сини блянове
и поля от сънен блясък.
Нозете ти чака,
да стъпят красиво по изгрев,
гласа ти жадува - звън на кристал и
шепот на езерен дъжд...
Надолу се спуска
край обърнатото небе,
край безкрая от мъгливи светове,
сред кремави дъги, цветни клонки,
късчета от плащ,
скъсани струни...
надолу се спуска
и докато чака сънливо,
докато чака...
тананика
тихо.
*
Oc
