Aimeric

Знаеш ли каменния път,
който се спуска по зелената мантия на последния хълм
и се вие между дърветата,
дето наесен вехнат в морскозелено...

Там, по облите камъчета,
с лунички от слънце и кадифени сенки,
минава на пръсти,
минава
пътеката на съня ми.

Долу на пристана се полюшват ладии,
мият се във водите между хиляди светове,
скърцат с изтънели въжета,
удрят ребра...

Знаеш ли,
знаеш ли нежния път на душите,
който минава през гора от сини блянове
и поля от сънен блясък.

Нозете ти чака,
да стъпят красиво по изгрев,
гласа ти жадува - звън на кристал и
шепот на езерен дъжд...

Надолу се спуска
край обърнатото небе,
край безкрая от мъгливи светове,
сред кремави дъги, цветни клонки,
късчета от плащ,
скъсани струни...

надолу се спуска
и докато чака сънливо,

докато чака...

тананика

тихо.

*
Oc

Щастие

Крехка е направата ти,
Щастие,
от първа до пета нишка,
от седма до последна -
къса се тъканта на сърцето ми.
Просмуква се като кръв времето,
времето за обичане,
времето за омраза,
капе през грубите шевове

издъхвам от безразличие,
Щастие,
в равнината на чувствата,
в плоскостта без врагове, без приятели,
крехка е направата ти...
пропуквам се
от всеки възпрян порив,
от всяка въздишка.

Исках да пея за любовта,
да бъда бляскав герой,
или красива принцеса,
но недостъпна е все така сцената -
бягам в чужди сърца,
задушавам се под чужди маски,
давя се в чужди чаши
а гласът ми
пресипва.
Пресипва.
За песента на живота.

Im frozen to the bones, I am...

Rosalie

Верандата поклаща дъски
като изоставен кораб,
знаят я само
знаят я
птиците от вълнистата равнина,
клонките
по дърветата на вероятностите,
цветята на
неопределеността

Вътре някъде
разваленото радио сипе неясни шепоти,
а аз седя на края на масата,
- прозрачна женска статуя
в евтин пеньоар и старомодни чехли,
докато обядът е още топъл
и капитанската лула дими,
а сигналът за бедствие се дави...
дави...

Верандата вън се полюшва
сякаш на гърба
на ленива костенурка
Всички съвсем отскоро са изчезнали,
само тук-там
отекват заглъхващи стъпки,
затихващ смях,
разпилени писъци,

аз не бягам,
не още...,
какво
като корабният дневник подгизва,
в компаса плуват рибки,
по картата бродят рачета,

аз седя и те чакам
в рокля от стари платна,
и чехли от пяна...
косите ми зеленеят
и водораснат,
под сълзите избиват мидички,
под крилете - хриле

...

Ayreon_We Are Forever

Приказки за Юнаци и злодеи: първи

Новото, двадесет и седмо издание в поредица „Човешката библиотека“ е задружният сборник „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“:

http://choveshkata.net/blog/?p=6511

„Имало едно време един Юнак…

Всъщност не – Юнакиня била; а в разбързаните ни времена „едно време“ не е като едно време, та разказват, че я има и днес, още крачи сред нас и си пее, още търси да зърне каквото ние навярно не сме.

Ала, за да стане такава, ето какво ѝ се случило…“

Сборникът съдържа шест разказа, повест, писмо и колаж. Отделните текстове в него са носители на национални и международни награди (напр. второ място в международния конкурс „Златен кан“ 2009, за „Триптих за Юнаци и злодеи“).

„Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ излиза само в електронен вариант. Той e без дигитални (DRM) защити (като останалите издания на Човешката библиотека) и се разпространява безплатно. Ако читателите пожелаят, те могат да подкрепят авторите – с отзиви – и гражданските им каузи – с дарения.

Сборникът се явява предистория на вече излязлата „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ и на предстоящите „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“.

Сънни хроники

Тракат по разбития път сънените ми обувки
някъде между призори и простора
по кремавото на старите плочи с отпечатък от древни мидички
потракват асинхронно
обувките на съня ми.

Празна е улицата, само аз,
гном... гномон на слънчев часовник,
хвърлям коси сенки,
а токовете ми
тиктакат.

Уморя ли се да забивам стрелки
- негативи на слънцето,
натежат ли нозете ми
сред въртопа от дялани камъни,
протягам ръка нагоре за спасителна сламка,
но не...
не-бесният бар е затворен за мен.
Малка,
казват,
малка съм още.

Единствен мой пристан
сред гранитните вълни на града
е домът ти
на края на всеки ъгъл,
Сенчести принце,
на края на всеки кръгъл
час.

Държи ни,
държи ни още
Повелителят на минутите,
пресипва песъчинките ни,
пилее секундите ни,
губи ни времето,

ала в неотменимото Сега на слънчевия тротоар,
по топлия безкрай на бордюра,
на който дремя
с уморени глезени и овехтели подметки,
лежи букет сиви рози
в дантелени отблясъци от залез,

а всички сенки
ми се усмихват с твоя лик,
събуват сънените ми обувки,
разхлабват стегнатите ремъци,
прозяват се,
притихват,
притихват
на ра...
рамото ми