Съм_не_ние

Животът - халюциноген.
Капе мъгливо в зениците.
Сутрин прозорецът става небе
и ми нашепва - птица си.

Чудни видения бягат край мен
- мътни петна пред очите.
Трепкат и махат. Махат с ръце.
Трескаво нещо ме питат.

Горе небето - ярко желе,
долу - хрущене от счупено.
Някой ме пита съм ли добре,
някой ми шепне - лудост е.

Слънцето блясва с остри лъчи,
да ме събуди опитва.
Само за малко. После боли.
После умът ми литва.

Врана

на мама

Градът лежи на дъното на кратер
- потрепващо гигантско насекомо,
заплетено в размекнатия залез.
Не искам призори да го оставя,
да тръгна към студа на хоризонта,
а стъпките ми да пропадат парещи.

Градът кипи във мен от сутринта
с канеления аромат на спомени,
изпаднали на пода от покривката,
а аз си тръгвам сред умиращ цвят,
с издайническа слабост в коленете
и с нещо тъй подобно на обичане,
но също тъй прилично на печал...

Градът тежи, като солена капка,
заседнала в небето на очите ми,
където раснат градоносни облаци;
не искам призори да го оставя...
но толкова нагарча вече изгревът
и толкова приличам на бездомница,
че морските му ширини ме давят.

Градът се претопява кротко в сянка,
под шепота приспивен на тополите,
в напусната от живите градина.
Не искам призори да го оставя,
но стъпкте назад отварят рани,
(но чайките в небето стават врани)
и там където сянката е минала
и тихо е поела сред листата
градът се преобръща
бавно
в болка,
а слънцето пропада под земята.

*
Styx - Boat On The River