Пукнатини от корени

Не ми се пише вече за прозорци,
обърнати сладникаво към изгрева.
Сърцето ми - в калта захвърлен орех,
отказа тази пролет да поникне.

Полекичка изгни сред стари корени.
Когато ме попитат где е, почвам
да му измислям причудливи болести.
Или се оправдавам жалко. С почвата.

Не ми се пише за лъжливи сънища,
за хванати от зъл герой надежди.
От тази пролет вече не съм същата
- полека заприличвам на злодеите,

а светлият ми пламък е илюзия
от книжката ми вехта с детски приказки.
Очите ми, към фалша им приучени,
измамни чудеса оттам изстискват,
а към сърцето ми тече отрова.

Когато ме попитат где е... искам
чистосърдечно да им отговоря
- сърцето ми, боя се, е измислица,
откакто не поникна тази пролет.
-

Приказки от Края 2

С грохот се срива огледалният бент на спомените,
посипва нощните улици с хрупкави стъкълца,
забива мозайка от ярки прозорци
по стени от разнебитен мрак

бавно гасне звездният квартал...
в последния ни дом преди края
арките на вратите приличат на обърнати луни

ръката ми е още в твоята,
умореният ти дъх
опиващо натежава в косата ми,
усмивката ти топли раменете ми,
а погледът ти...
о,
погледът ти
покълва дълбоко в зениците ми,
плъзва по всички алвеоли на душата ми,
и нищо друго няма значение,
нищо...

бил ли си,
или умът ми,
отдавна отлъчен от сборището си
вещер,
те е създал от кръпки сънища,

или лудостта ми,
с хищните зъби на жаден за кръв звяр,
те е изтръгнала с хрущене
от вените на небитието ?

Спи лабиринтният град на спомените,
тъмносивите улици долу
са проходи към други светове,
но тази нощ се рушат под клепачите ми,
докато ръката ти
бавно гасне в моята,
а лунната светлина изличава миглите ти

искам да избледнея редом с теб,
да те последвам
в отвъдното на всички сънища

но толкова тежа тази нощ,
че докато падам
само огледалото насреща
в напуканата
от юмрука ми
сребриста паяжина,
само огледалото
сега
ме лови

(бил ли си,
или...)