Absinthium

В къщата на върха
с люлееща се на вятъра врата
и пукнати прозорци
се търкалят три стола,
прекатурени на пръстения под в нощта,
когато долината зави като вълк,
а в небето се пресече Млечният път,
онази нощ,
когато
обезумелият Прометей
даде твърде много слънца на хората.

Малка паяжина трепка в ъгъла над огнището
- паяче прерисува шевицата на забрадка
набита с белезникав прах,
а някъде по самовара капе горчива...
капе свръхтежка,
капе изкривена отвътре
вода.

В къщата на върха няма никой -
три празни места
край почернялото огнище,

а плахите стъпки вън
отдавна отминаха по бягащата надолу пътека
там,
дето долината се задушава в мирис на пелин,
и блещукат нетърпимо ярки светулки,
като отломките на разпиляна звезда
сред поляна от черно биле.

Дълго тлее залезът в рамката на хоризонта,
а тревите пукат като пламнала коса,
като тънките доспехи
по уморените рамене на героите -

драконова кръв тече сега из вените
и прогаря до мозъка на костите,
до жилките на дробовете,
песъчинки се врязват в клетките
и дълго не намират покой,
дълго жужат
в трескавите елипси на разпада

пустее къщата на върха,
а край нея
земята и небето приспиват с въздишка
покосените си деца
и от очите им
капе черна роса

Two Steps from Hell - Starfall

---
*"A century of universal decay.
In cyclotrons nuclei are split
souls are split,
sounds are split
insanely." (Liubov Sirota)

Невидими градове

Понякога ужасът се излюпва от светлината,
от студената безстрастна виделина, в която подгизва утрото.
Вечният ден,
в който никой не тръгва на работа,
защото всички часовници са спрели
и шосетата мълчат, с диви треви в пукнатините,
а слънцето е разбило лъчи в изронения асфалт,
заличило е
стрелките по крайпътните табели

денят,
в който улиците пустеят като след апокалипсис,
макар че по масите още димят чаши,
а някъде се чува забравен транзистор
и се блъска ехо от смях

денят,
в който продължавам да дишам само аз,
с фотоустойчиви хриле,
най-после с истинско доказателство за самотата си,
такова, че няма кой,
няма никой,
за да го оспори...

Сега и завинаги
празните витрини връщат моето собствено отражение
- смътна въпросителна във вечния сън на всемира -
и чакат ново съзидание
върху стерилната като пустиня повърхност на ума ми

Да,
понякога
ужасът гнезди в светлината
и оттам се излюпват малки бляскави неизвестности
в незименната яркост на всеки Първи ден,
когато всичко е възможно
и всевъзможността трепти в хиляди колебания,
преди да се разлети на пеперуди с ослепителни ефекти...

Понякога си измислям теб
в първата сцена на съществуването;
ти,
който държиш здраво ръката ми
и хвърляш животворна сянка,
и изглаждаш с думи острите стъкълца в нозете ми,
но твърде скоро
лъчистото изличава образа ти,
за да изчезне в невидимите градове,
изгубени до един,
до един
сред потъналите в мрак,
недостижими
лабиринтни градини на безкрая.