някъде из безкрая има място,
където изхвърлят всички ужасни сценарии,
от онези,
в които спасението идва само секунда по-късно,
в които не ти достига само една глътка въздух,
само един удар на сърцето,
само един мах на миглите,
докато в таверните,
край мръсните плотове,
се договарят
за крайната ти цена
в лепкави сребърници
къде е сега този, който се пазареше разгорещено,
който чупеше и трошеше,
който посичаше с хиляди враговете ми,
яростно
и неутешимо
къде е който пресипна от викане,
този,
чиито нозе най-после се подкосиха,
чието гърло се задави,
чиито сълзи пресъхнаха,
чиято кожа се набръчка и повяхна
от дъха на ентропията,
изстиват сега пръстите му,
в последен опит да издраскат тухлите на затвора ми,
стоманата на паяжините ми,
стените на мислите ми.
Почти (почти) счупих вратата между световете,
но ключалката й не поддаде,
но умът ми не се отключи
за верните комбинации.
И сега, край бунището на безкрая,
сред умрелите клетки на света,
сред разложението в тъканта на нещата,
не очаквам никого,
от мен изтичат червени кълбета светлина,
а в мен (мен?)
нахълтва изначален мрак.
Къде е сега този,
който ?
До 8 март подкрепяме труда на Павлина Върбанова
Преди 17 часа
https://www.youtube.com/watch?v=hKYUI0ip_YE
ОтговорИзтриване(Timo Tolkki – Are You the One?)
„– А сега – оживявам се пак, – сега си представях, че като стана от тоя плаж и си обърна главата, ще видя как зад оная дюна – и оная ей там – и тая също – се подават главите им, техните. Подават се… световете им.
Ето, в оная посока, ще изгрее течното слънце на Амбър. Онова скрито слънце, което стопява брони.
Там пък ще се надигне планината на Дария. Висинето, от което светът изглежда по-чист, а сърцето бие по-леко.
Зад третата дюна, рамо до рамо, крачат групичка Ранобудни. Станали са още в зори, за да стигнат дотука… Мигар би могло да е другояче?
Зад четвъртата… а зад петата… а пък шестата, седмата, осмата…
На тебе – обръщам се най-сетне, опирам нос в скулата ѝ, – на тебе оставям деветата. Нали си деветият.
Ръката ѝ се стрелва, неуловима като младата Юна, и ми перва носа. Аз си хихикам, носово.
– Обаче най-якото идва после. Най-якото идва в оня момент, в който дюните – от първата до деветата – почват да се преливат. В ония моменти, в които световете… продължават да се пресичат. Когато разбираш, че мрежата не е част от Космоса. Тя е Космосът.
Ама… аз нещо много се разприказвах – забивам нос към земята засрамено.“
(Кал – „Промяна“)