Непоетично

Очите им премигват като прилепи,
понякога - като заяли щори.
Понякога скрибуцащо се хилят.
Понякога се прекатурват голи.

Ограбили витрините зад ъгъла,
водата от фонтана пият жадно.
Били са мои, дълго съм ги лъгала.
Сега са улични. И гладни.

Очите им са спрели светофари.
И често са фенери на бордеи.
Препречват, начервени, тротоара.
Продават любовта си за вечеря.

Очите им са мътни като локви,
а устните им - смачкани олуци.
Замръкнали във калното, край кофите,
мечтите ми осъмват блудници.

Тежко от мълчание

Привършиха ми думите, безценните,
докато се опивах жалко нощем.
И там, между неживите и грешните,
не са безценни вече. А са пошли.

Затихнаха ми мислите и кухо е
сърцето ми, като пресъхнал кладенец.
Пропадат песъчинки през пролуките.
Промъква се в тунела стържещ вятър.

Да, свършиха ми думите, бездарните.
Сега съм празна, стара делва пръстена.
И суха съм като среда на камък,
готова с адски трясък да се пръсне.

Поне да имах корен към земята си.
Коя земя е тази на бездомника?
Кои деди са тези на безпаметния,
на онзи със мъждукащите спомени?

От жреческия път какво остана?
Предълга роба, сигил за безбрачие...
Зъл кикот от гадателските карти.
Парченца посветеност сред покварата.

Помръкнаха ми думите, пресипнаха,
водата в тях е тежка от мълчание.
Докато се опитвам да ги кажа в стих,
от устните ми бликват само хаоси...

Огън

Ще трябва да зария този корен
дълбоко под растящата коприва,
а после дълго време да говоря
небрежно за термитите и виното.

Ще трябва да затуля онзи дънер
блестящ и мъхест, долу край липите.
Ти може би случайно ще го видиш.
И може да решиш да го изтръгнеш.

Ще трябва да завържа тая лудост!
Пред теб ще кажа, че е лятна треска.
Внимателно ще ти поднасям супата.
Ще стъпвам плавно, ще изглеждам весело.

Внимателно ще си подбирам думите.
Нали съм най-щастливата невеста.
Тук всеки малък признак на безумие
ще е дори опасно неуместен.

На кучето ще му подхвърлям кокали,
пристегната до кости във престилката.
И тайно ще утъпча онзи огън
от слънцето във цветната градина.

Ще трябва до изрядната покривка
покорно да приседна. И да пия.
И виното да помрачи очите ми.
Остатъка от огъня да скрие.

Бели пера

Бели пера - облачен пух над водата,
падат, извиват на бавни спирали ресници.
В някакъв парк, в царството тихо на лятото.
Бели пера - топли снежинки от птици.

Някъде там, надалеч, в огледалното езеро,
точно където небето докосва земята,
в тънката граница между живота и сенките,
падат, сребристи, във водния свят; и се давят.

После след тях се потапят нозете на слънцето,
робата огнена ляга сред капчици восък;
тъжно преравя дълбокото докато мръкне.
После загубва посока... загубва посока.