Шепот от слънце... (Отвъд Сенките на Душата)

Думите моя обител са.
Между звуците съзиждам замъци.
Моят лик е върху марките от хиляда небесни крони,
моят лик е по всички златни монети,
изличен, захабен ...
от милионите удари по тезгяха,
от мазните отпечатъци на похотливи пръсти
от кикота на пияни танцьорки,
от игрите на ези-тура
от колебанията на вероятностите,

а по истинската ми плът са се врязали бръчки.

Моето обиталище е извън времето,
там, където са заседнали всички изгубени вещи,
всички изчезнали кораби,
където, най-накрая,
със страшна сила,
съм Себе си,
а същността ми свисти около мен
неудържимо.

Седя на лъчистата маса, в края на простора,
със шепот от слънце в побелялото на косата,
със шепи, преливащи от светлина,
там, където сенките източват до безкрайност
метрополиса от чинийки и чашки,
а край тях,
по снежнобялото на покривката,
избиват най-причудливите бродерии.

Насред окъпания от нетрепваща яркост езерен дворец,
в очите ми е зациклил безкраят
и се върти на спирали,
и бълбука от потенции...
там, където словото е Поезия,
е Абсолют,
от който извира Всичко.