Приказки от Безкрая 3

Пътят натам и обратно свършва внезапно,
до надъвканото по края междузвездно шосе.
Кой друг, освен теб, може да го побере
в ума си...?
Уморих се от чужди светове.

Точица съм от последната чертица на името ти.
Гласна от края на риданието ти.
Пътят към теб е тунел с лунни камъни,
свлечен в невъобразимото.
Зная...
Пръстите ти кървят от драскане
по грубия гранит на безкрая,
а гласът ти преграква от викане.

Отвъд плътността на завесата между тук и другаде
тайна е какво ни очаква -
разпад или синтез,
изгрев или залез,
начало или край.

Кодирам се отчаяно в точки и тирета,
в дълги и къси светлини,
в частици и вълни,
дискретно и аналогово...
Пулсирам в сигнал за бедствие,
като заседнал в беззвездното кораб.

В древните карти,
няма долу
и няма горе.
Затварят се, чисти и безпосочни.

Кой друг, освен теб, може да го побере
в ума си?

асфалт

горко тревата нощеска е плакала,
росно пръстта напоила,
пролет е дъхава вън, дълго чакана,
а във сърцето ми - зима

тихо, съвсем, в светлината на сивото,
мъчно пристъпяме двама...
няма вълшебства във здрача предизгревен,
всичко е избледняло,

сякаш отдавна са плувнали в бурени
слепите магистрали,
глъхне асфалтът, от старост напукал се,
див, и разбит, и разкалян,

пътят прекъснат се вдига на плевели,
и между нас се пропуква
"някога, в някой живот", тихо шепне,
"някъде, само ... не ... тука."

Шепот от слънце... (Отвъд Сенките на Душата)

Думите моя обител са.
Между звуците съзиждам замъци.
Моят лик е върху марките от хиляда небесни крони,
моят лик е по всички златни монети,
изличен, захабен ...
от милионите удари по тезгяха,
от мазните отпечатъци на похотливи пръсти
от кикота на пияни танцьорки,
от игрите на ези-тура
от колебанията на вероятностите,

а по истинската ми плът са се врязали бръчки.

Моето обиталище е извън времето,
там, където са заседнали всички изгубени вещи,
всички изчезнали кораби,
където, най-накрая,
със страшна сила,
съм Себе си,
а същността ми свисти около мен
неудържимо.

Седя на лъчистата маса, в края на простора,
със шепот от слънце в побелялото на косата,
със шепи, преливащи от светлина,
там, където сенките източват до безкрайност
метрополиса от чинийки и чашки,
а край тях,
по снежнобялото на покривката,
избиват най-причудливите бродерии.

Насред окъпания от нетрепваща яркост езерен дворец,
в очите ми е зациклил безкраят
и се върти на спирали,
и бълбука от потенции...
там, където словото е Поезия,
е Абсолют,
от който извира Всичко.