Безсъници 3

Тихото, като задгробно, дишане
в скута на потъналата къща,
шепотът в завесата разнищена,
там, където се размива бъдещето,

крехкото разпадане на мислите
в пукота на восъчните свещи,
хрипкавата жалба на годините,
стегнати в капаните за вещи,

мамещата песен на стрехите,
в тъмния оркестър от вълшебства,
странната подредба на звездите,
в дрипавите дипли на небето...

ленно от съня ми се процеждат
в тънките безлуния среднощни.

А умът ми - паяче на прежда -
бавно се заплита; невъзможно.

Трансформация, Л. Рейнхард

Затворен съм в клетката, която сам
построих.
Хванат съм от стражите, които сам създавам
всеки ден.
Осъден съм от заседаващия в мен самия
съд.
Със собствените си ръце
в камерата се поставих.
Аз съм тъмницата и тъмничарят.
(...)
Сам затворих себе си
в самия себе си.
В собствения си кръг, който нарекох
Себе си.
В кръговете на кръговете
единствено и само мои.
Срещнахме Създателя и се оказа, че той - това
сме Ние.

----
"The Book of est" by George Cockcroft, aka Luke Rhinehart

На Покрива

Залитам по ръба... За лунатиците
таванът е приют за стари вещици.
Притихвам. Под антените. При птиците.
Очаквам те, Любов... И ми е тежко.

Изтърках си подметките по покрива.
Да, уж е сън, а болката е истинска.
И аз така до костите съм мокра.
Сълзя по капандурите и жиците.

Денят ми съмва в кал и капе в шахтите,
на стъпки по перваза тръгват изгреви.
Нощта се сгромолясва зад оградите,
на режещи ъгли от керемиди.

И аз напразно сричам до прегракване
забравени слова. Очаквам чудото.
С болнави рози, скъсани в лехата ми.
С пера от лед, и рокля на светулки.

Градината се дави. Заскрежено е.
Петите ми продраскват по олуците.
Не помня нищо... (Помня.) Ще си легна.
И само ти, Любов, ще ме събудиш.

Remake

Скалите ти раздираха нозете...
- гранитна гръд и лед, и няма свършване.
Денят ти обещаваше небе,
нощта дойде и нещо в теб се скърши.

Къде върхът е никой не ти каза.
(Кога е?) Разтопиха се посоките.
И пръснаха се в стръмното премазани
на вярата ти скършените кости.

А вятърът се вкопчи във ръцете ти,
и злобно ти зашепна да се пуснеш.
Секунда слабост - долу чакат бездни.
Духът ти те предаде преди утрото.

Духът ти забълнува светли изгреви,
над морски брегове, в прегръдка тиха.
Не чакай да те хване принц от приказка.
Героите отдавна си отидоха.

Скалите ти оплетоха косите.
Сама си... Знаеш. Няма път за връщане.
И болката единствена е истина.
Докато чувстваш - не отпускай пръсти.