Нощ

Мастилено.
По гънките на мрака.
Дори да си пришия кръпки слънце,
конците ще крещят,
че е измама.
А мракът
ще се дипли до разсъмване.
Дори и да разкъсам тъмнината,
звездите ще ме парят
като въглени,
надупчили броката на безкрая.
Oт тихата си лудост изгоряла,
луната във очите ми ще съска,
че черна нощ е,
друго нищо няма,
под клепките ми ще умират залези,
а здрачът,
натрошен под стъпалата ми,
ще скърца,
ще забива стъкълца,
ще плюе кръв,
ще ми горчи,
до втръсване.

Сънна нишка

Смехът ти се изтърколи по устните,
игриво се заплете из косата ми.
А после се разля като милувка
и нежно ми загърна рамената

онази пролет, скрита между пръстите ти.
Да, зима бе. Но с пукот тих цветята
в скованата от студ земя възкръснаха.
Смехът ти се претърколи. И падна.

На двора нещо с трясък се обърна.
Изграчи странни думи в тъмнината.
Ръцете ми неясно те обгърнаха.
И хванаха пронизващ леден вятър.

На двора се протегна тежка сянка.
Да, сенките тежат. Като отсъствия.
С протяжен вой напука тишината ми.
И нещо в мен, копринено, се скъса.