Есен

Пожълтяла трева и листенца със връхчета сгърчени.
Докъдето вървях пустошта бе посяла печал.
Бе дошла есента с пукот тъжен на скършени съчки,
бе заронила едри сълзи из морета от кал.

И хвърчило хартиено спря уморено в краката ми,
с цветове избледнели, с дълбоко втъкана тъга,
а по влажния, хрускащ чакъл край брега на реката,
бледи сенки нареждаха с вятъра шах от листа.

И кристалчета захар проблясваха в пръстени чаши
- малки призми, затворили летния слънчев пожар,
дребни спомени с цвят кехлибарен и дъх на глухарчета,
топлина за из път и парченца строшена дъга.

В този сутрешен хлад аз дълбаех слънца със подметките си,
будех рохката пръст и издишвах цветя от мъгла,
лющех малки звездички боя от заспалите пейки
и не мислех за теб, и не плаках. Заплака дъжда.

***

Помня тежките рани, вдълбали се
не във броните, а във сърцето ти,
там, на всяко протрито стъпало. 
Ти убиваше части от себе си.

Помня как на раздяла се стичаше
любовта ни по плочите каменни,
и пръстта се пропи от обичане,
и прахта от сълзи се задави...

Всички войни отдавна са мъртви, 
под студената гръд на небето,
но със вкус на метал още скърцат
по небцето ти старите клетви,

още бродиш с ръжда по доспехите
по забравени бойни полета
и прозира душата под дрехите ти.
Във ръцете си сбирам утеха

утре сутрин, когато пропаднеш
в сън безпаметен, смазан от треска,
аз ще дойда с цвета на зората
и ще бъда в косите ти песен.

И ще бъда молитва по устните ти,
светъл лъч във дълбоките бездни,
ще ме гледаш с очи несъбудени...
а пред нас ще е цялата вечност.

Там някъде

Там клоните се кланят до земята,
а локвичките плачат до обяд,
заронили сълзи от течно злато.
В тревата змиевидно се топят,

засъхват по лъжичките и чашите
на слънцето вечерните огньове.
Небето, като гъста синя каша,
прелива и се стича по столовете.

А нежните ресници на завесите
пропускат във дланта ми топъл здрач.
Бълбука кадифена неизвестност 
зад тънките прегради на клепачите ми.

Неуловимо

Когато тротоарите потракват
под още несъбудени токове
и свита утринта пулсира бавно
по мойте тихо спящи слепоочия,
а улиците вън, в дрезгавината,
подреждат се по вчерашните спомени

и птици, заслепени от зората,
с перата си продраскват по прозореца ми,
и още из кръвта ми лепне лятото
със шепот на разцъфнали тополи,
със хиляди лениви аромати,

в сумрака на смълчаните дворове,
в студените сълзички по тревата,
в самотните саксии на балконите,
в изтърканите летви на стоборите
по тъничките жилки на листата,

помръдва леко нещо необятно
във малката си същност тъй огромно,
в ранимата си крехкост - непознато.
И всеки път, преди да му отворя,
заспивам. И го разпилява вятъра...

Тъжно времето спря

Девет пъти си тръгвах - водата кристална ме връщаше.
Дълго гледах и слушах как пее със звънка снага.
Седем залеза в песни превърнах преди да се мръкне.
Три по три в огърлица нанизах най-нежни цветя.

Потъмня, помътня светлината в ръцете ми, здрачните,
страшни думи зарових по склона на стръмния бряг,
закачулени сенки луната в реката завлякоха,
и проплака прозрачната, чиста и бистра вода.

Сто лета преброих, премълчани в напразно очакване,
сто реки се изтекоха тъжно от извора бял,
сто по сто песъчинките пак се слепиха на камъни...
После времето спря. После нямах какво да броя.

Крехко равновесие

Понякога не разпознавам погледа си.
Зеленото е толкова студено,
и с толкова иглички от олово,
че още малко и ще изсивее.
А истинският цвят е само спомен.

Понякога не разпознавам себе си.
По-скоро - подозирам огледалото,
че някак ми подменя отражението.
В такива дни дори кръвта във вените ми
е чужда, запалима лесно течност,
във крепости от крехко равновесие,

готово всеки миг да се пречупи,
готово всеки миг да изкрещи по устните ми.