петък, 10 юни 2016 г.

Без звук

Аз съм градският шут, нося тихи звънчета.
И треперя в мъглата с вечерния студ.
В мен тълпите крещят. Но не виждат лицето ми.
Във екстаз се превиват. Превиват без звук.

И е тъмно и глухо. Аз оставям ръцете си
клоунади да правят. Просълзени от смях
шумни сенки подхвърлят ми медни монети.
Смешно устни извивам, но духът ми е ням.

Нямам смисъл, ни спомен. И жонглирам високо
над главата си с шепа фалшиви звезди,
в странен свят от ъгли с подменени посоки,
с вкоравено небе и със слепи луни.

А отвъд лабиринта от шепнещи камъни
прашен път се е кривнал безцветно на юг.
Аз съм градският шут. Но отдавна ме няма.
Във нощта зад очите ми смее се друг.

2 коментара:

  1. Когато ценностите на един свят са подменени,единственото възможно поведение което остава на човек (освен самоизолацията) е да се прави на клоун. Тъжно, но (поне за известно време)оцеляващо. А какво следва след това - пълно разграждане на личността. Аз не вярвам да се стигне до там, но ако промяната не се инициира от нас, ще бъде предизвикана отвън, а това става с глобален катаклизъм.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Това е едната интерпретация, да :)
      Моят персонаж тук е особен, но то е защото символиката е както обща (видимият пласт), така и лична - човекът въобще, заплетен в земния свят, забравил кой е, с изличени мисли, в търсене на себе си. Загубата/търсенето на спомените ми е почти обсесивен мотив.

      Изтриване

Търсене в този блог

Архив на блога