вторник, 17 септември 2013 г.

Когато юнаците са злодеите и обратното; а всичко е любов :)

"Колко време е минало - не знам. Не знам дали още не минава, защото не мисля, че в момента се движа през някаква реалност. Не усещам Зандрия, а само чрез нея изпитвам реалностите. Сякаш заспах в оня миг, картини и случки минават пред очите ми като в рамка, като движеща се снимка, някои от тях бяха спомени, други - мечти, трети - алтернативи. Това ли е безвремието? Понякога протягам ръка да докосна някоя картина с умиление, понякога протягам юмрук да разруша друга. И в двата случая не успявам - сякаш не съм част от нея, сякаш съм страничен наблюдател."



Има една сграда, която видях наскоро и която ме порази. 
Сега ... сигурно на света има много по-внушителни сгради, но тази е моята.
Тя сякаш беше градена от няколко архитекта едновременно. Първото, което си помислих беше, че на това място са се събрали четири паралелни вселени и сградите от тях са се врязали една в друга, образувайки уникално красиво, несиметрично съчетание от форми, оттенъци, текстури, височини и архитектурни стилове. Четирите ъгъла на покривната повърхност бяха на различни височини, с различни кули или въобще без. По стените имаше напластявания, които на места избиваха над останалите, сякаш стените на няколко църкви минават една през друга... 

Да се напише книга с много разказвачи (много реални автори) е като опит да се създаде многоизмерен макет на видяното – то никога не е едно и също през различните възприятия, а при преплитането на много погледи се получава картина далеч по-близка до реалността от тази, която можем да получим, ако четем само един автор. Защото онази реалност, която е отвъд нас, не е равностойна на индивидуалната реалност в главите ни; за да се доближим до външната реалност (тази на цялото) е необходимо да видим напластяването на колкото се може повече погледи, оформящи някакво подобие на онова, което наистина се намира или случва там, "навън", на една ръка разстояние от нас, така, както е възприето от всички негови очевидци наведнъж.

Докато четох тази книга, у мен имаше няколко версии на ставащото в нея, умът  ми се опитваше да събере фрагментите, но резултатът беше ей такъв, многоизмерен.

A усещанията.... Там вече, където линейно-сюжетното не е от значение, беше много по-лесно. Защото този странен и любопитен градеж се крепеше на вложените в него емоции - любов, огорчение, любов, омраза, загуба, още любов ... И нескончаем стремеж към единение с тези, които обичаш. Със света и живота.

Не всяка книга е за всеки. И всеки има своите книги. 
Някои послания могат да бъдат чути само когато е много тихо.
Някои врати остават затворени.
Някои се отварят само за определени пръсти...

И това е хубаво :)

3 коментара:

Търсене в този блог

Архив на блога