четвъртък, 9 октомври 2008 г.

Да се стича живот по стеблата

Някъде, в някое кътче далечно на лятото,
се е свило треперещо цялото земно спокойствие.
Като въздух, трептящ под задрямал на слънцето вятър,
като мила усмивка по нежните устни на спомените.

Някъде, в някой забравен килер на душата ми,
сбира мухъл сломената воля различна да бъда,
в някой скрин с нафталин, пълен с дрехи ненужни и стари,
с малко тъжен космически прах и копринени нишки по ъглите.

Някъде, в някой затънтен тунел на сърцето ми,
се е скрило страхливо цялото ми хладнокръвие.
А когато притихна, приплъзва лениво по нервите
и прескача из пулса ми морзово нежно "да тръгваме".

Накъдето ни видят очите да тръгваме, даже посоки да няма,
да ни гали земята ронлива и меко да лепне под пръстите ни,
да се движи светът неуморно из малките къщи на мравките.
Да се стича живот по стеблата. Да не спира. Да ни погълне.


 
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога