Толкова сутрини
запотените стъкла на кварталното кафене
размиват собственото ми отражение,
клоните на отсрещното дърво
се огъват в изумрудени въпросителни,
напуканите плочки на тротоара
нашепват неясни думи
ала не е тайна
не е
има и други светове,
стаени в сянката на широките ми ръкави
в щрихите на препълнената ми чаша
в кръговрата на утрото
подмамвам сама себе си
с потракване на лъжичка
към пукнатините на безкрая,
а илюзиите ми нямат край
имам и звездни карти,
координати от сънища
но кому са притрябвали, кому?
в тази бетонна пустош
в тези сиви,
застинали край световете пейзажи
между всеки две спирки
вдишвам дълбокия слънчев въздух
пристъпвам с разшити обувки
край разместените безобразно пътни знаци
търся път
към столицата на човешките светове
към звънтящите зелени трамваи
толкова сутрини
пеещите стъкла на кварталното кафене ме будят
и не помня къде съм
в джобовете ми подрънкват ключове от чужди врати
шумолят непознати адреси
подмамвам сама себе си
към прашните ръкави
на старите кръстопътища
и илюзиите ми нямат край
