Сърцевиене

Домът на загубените сърца...
Няма го слънцето в лятната градина.
Каничката за чай зее празна,
чашите се търкалят пукнати,
по пейките трепка тишина
(и онзи упорит звън
откъм дъното на коридора).

Няма тайни, забравени в скрина,
няма ваза с цветя на масата,
прозорците са евтини имитации,
като сутрешния вестник на прага,
като писмата от далечни страни.

Има само призраци под леглото,
непотребни вещи,
които тъпча по цяла нощ в продънения си куфар
с избледнели картички
от приказни брегове.

Домът на загубените сърца...
Цяла сутрин не мога да събера багажа си.
Да събера мислите си, дрехите...
Събирам само смелост
да отворя гардероба,
да се бия за тях
с хриптящите бледи скелети.

Няма път за бягство -
трудно е да отпътуваш,
когато вратите са запечатани,
стълбите се извъртат,
тръбите капят по оголените жици,
коридорът плува в мрак,
механизмът на гаража е заял,
не откривам билетите,
ключовете,
портфейла,
телефона,
картите,
не откривам дори
доказателство за
самоличността си,
свидетелство
за сърце.

Само онзи неспирен звън...
откъм дъното на коридора.
Цяла сутрин
сърцето на входната ми врата
вие.