Сънни хроники

Тракат по разбития път сънените ми обувки
някъде между призори и простора
по кремавото на старите плочи с отпечатък от древни мидички
потракват асинхронно
обувките на съня ми.

Празна е улицата, само аз,
гном... гномон на слънчев часовник,
хвърлям коси сенки,
а токовете ми
тиктакат.

Уморя ли се да забивам стрелки
- негативи на слънцето,
натежат ли нозете ми
сред въртопа от дялани камъни,
протягам ръка нагоре за спасителна сламка,
но не...
не-бесният бар е затворен за мен.
Малка,
казват,
малка съм още.

Единствен мой пристан
сред гранитните вълни на града
е домът ти
на края на всеки ъгъл,
Сенчести принце,
на края на всеки кръгъл
час.

Държи ни,
държи ни още
Повелителят на минутите,
пресипва песъчинките ни,
пилее секундите ни,
губи ни времето,

ала в неотменимото Сега на слънчевия тротоар,
по топлия безкрай на бордюра,
на който дремя
с уморени глезени и овехтели подметки,
лежи букет сиви рози
в дантелени отблясъци от залез,

а всички сенки
ми се усмихват с твоя лик,
събуват сънените ми обувки,
разхлабват стегнатите ремъци,
прозяват се,
притихват,
притихват
на ра...
рамото ми