укротяване на есенната сянка

отдавна спи
от обратната страна на клепачите ми,
сред скърцащи листа,
остри черупки и локви тъмна вода,
последният укротител на сенки

денем го предизвиквам,
разхождам под носа му разнебитената си сянка,
крехкия хербарий на живота си,
дълго съживяваната си орехова шума
с поглед от дим
и венец от луди треви

там, където есенната ми кожа се пропуква,
полуделите частици се измъкват с жужене
като разлютени оси,
но той не се събужда,
не

и нощем го умолявам,
чета му вълшебни приказки,
от целувки се изтриха устните му,
а той все спи ли, спи

с любов трябва,
шепнат трънливите шипки, уловили капчици от кръвта му

изрязвам до дъно клонките им
с освирепялата си градинска ножица;
какво знаят те...
какво знаят,
та нали
в най-нежния вътрешен кръг на сърцето му,
в кадифената му прегръдка
та нали там
тихо
спи
сама любовта ми