***
Борис Пастернак
Да си прочут е некрасиво.
И не това те извисява.
Не воденето на архиви
или пък авторското право.
Твориш ли, значи се раздаваш.
Не за да правиш панаир.
Позор е нищо да не значиш,
а да те сочат за кумир.
Живей без самозвани титли.
Живей така, че най-накрая
пространството да те обикне
и зов да чуеш от безкрая.
Предчувствие
Камелия Кондова
Когато се родя - ще бъде късно.
Отдавна слънце и луна ще има.
Паркетът в хола ще е лъснат.
На закачалката - палто за зимата.
Любимият тогава ще е женен.
И в парка двете му деца ще тичат.
Часовникът на други ще е верен.
Ще има смях за другите момичета.
Когато се родя - ще бъде зима.
След нея есен. После - зима, есен.
И някой друг ще се нарича с името ми.
И някой друг ще е написал песните.
И тъкмо да открадна нещо пролетно.
И тъкмо чудо някакво да стане.
И тъкмо да река - това е мое.
Ще си отида.
А ще бъде рано.
Кажи му
4i40
на Т.
Когато си премръзнала
от грижи
кажи му
да те срещне на вратата
ръцете да ти стопли
и нозете
със ризата си
нека те прегърне
догоре да напълни
чаша с вино
умората да пресуши
със устни...
Кажи му
сутрин да те гледа
докато спиш
ухаеща на лято
когато се събудиш
да не спира
да ти повтаря
колко си красива...
Да ти напише стих...
ако не може -
кажи му
аз ще го напиша.
Обратен ден
4i40
Часовникът забравил да звъни.
Безводие. И асансьорът не работи.
Небръснат автобус ме разглоби
в намръщеното стадо кашалоти.
Пристигам повече от закъснял.
Внезапно сръчно от бюрото
изваждам палец посинял
и го целувам мрачно по челото...
Часовникът назад върви добре.
Объркване. Но няма да го гоня.
Приемам хладнокръвното кафе
и си заливам с него панталона.
Навън излизам пресолен.
Попадам в пътникочовекотока.
Спирачки. Калник. Фар червен.
А в "Пирогов" ревизия и не приемат стока...
Часовникът наполовина спрял.
В комплекса се прибирам. При леглото.
На стълбището вече съм разбрал -
отключовете са върху бюрото.
Изкачвам до последния етаж
и влизам вкъщи през комина.
Докато правя висшия си пилотаж
часовникът звъни за шест и половина...
Гергьовден
Елена Денева
Вярата ми змеят я погълна.
Вярата ламята я отнесе.
Чакам май напразно да покълне
най-зелената ми тиха песен.
Чакам тя да може да лекува,
някому във тъмното да свети.
Биле да е. Глухи да я чуват.
Никакъв знахар не е поетът..
Вярата ми някъде е свита.
Свито е във крушата сърцето.
Храбростта ми безпризорна скита,
скътала във шепа стъбълцето
на едно дърво, което расне
само от сълзици напоено.
Хайде, свят ден, обещай ми щастието
да пребори змея и във мене.
Поетът
Валери Петров
В памет на Николай Ников
Под прохладния навес те гледат със смях
как чудакът, на всички известен,
олюлява се, пийнал, недалече от тях,
във прегръдка със прашния кестен.
Ха да тръгне - не тръгва. Ха да тръгне - не ще.
Трети път - пак възпира го нещо...
Но най-сетне, под слънцето, виждат го те
да пресича платното горещо
и да сяда сред тях. Смешен, да, но след ден
ще си спомня - без смях - обществото,
как е викнал на келнера : - Една бира за мен
и две кофи вода за дървото!
Село е ...
pin4e
Бавно село. Тихо и напуснато.
Бременни лозниците. От грозде-
натежало, алено, некуснато...
Даже вятър няма. Няма после.
И прозорците му - късогледни.
Та когато някой-никой мине,
дръпнат си пердето до последно.
Крият тишината. Да им стигне.
Покриви с изкърпени каскети.
Покриви с охлузени олуци.
А войводите му са заети,
да преправят спомени за внуци.
Котки дремят. Кучета не вардят.
Зидове подпират небесата.
Бяло е полето. А хамбарът -
стиснат като шейх, брои зърната.
Край плета - глухарчета и баби.
Сгърбени крилете на мухите.
Ярките страхливо се прокрадват
окълвали сенките протрити...
Иска точно тук да си живее
времето. На никъде не мърда.
И кавал минутите му пее.
И неделята му е в четвъртък.
