Цветен апокалипсис

Някой ден ще сме вятър в полето
или слънце под сенките дремещо,
край ограда, строшена от цвете,
зад бодливите мрежи на времето.

Някой ден ще примигне света ни,
като образ в екран ще присветне,
и тъмата по черните рани
ще зарасне с цвета на небето.

Ще разлистят гори градовете,
макадама вода ще залее.
Вместо в тъжните сиви четки
ще проблясва земята в зелено.

Улиците ще станат алеи,
а крайпътните лампи - дървета,
в самолетните писти ще греят
ярки макове под колелетата,

от стоманата жито ще зрее,
от бетона ще никнат лалета.
Някой ден даже мракът ще пее,
раздробяван от цветна комета...

Като сънища в блян изтъкани
ще са дните ни в крехката вечност.
А по тихите росни поляни
ще се раждат зелени човеци.

прашинка в ръката

пръстта ухае на сънища
там, където стъпките ми застиват във въздуха
луната се натрошава под миглите,
на лунен прах
крехките стъкълца сега парят
като песъчинки, забити в капилярите
тялото ми е стъклена клетка за пеперуди, но
въздухът меко се пропива от теб,
с всеки твой дъх упояващо пропадам назад
сърцето ми вече отброява такта
на часовника с разбити стрелки,
който върви в просъница само в твоя дом,
през мъгливия тунел на сумрака
стените се кривят колебливо, но
в слепоочията ми бълбукат капчици от съня ти,
отвориш ли устни, отново мога да дишам
а във вените ми пулсира ритъм от онази нежна мелодия
с аромат на кестени,
перлени капчици дъжд,
облачни ноти в небето,
хлип в пелена от мъгла,
клони с размити листа-светулки...
вдишам ли те,
ставам прашинка в ръката ти