Песента на тишината

Ще се срещнем изгубени в тихия край на гората.
Там, където тревата поглъща копринено стъпките.
И където, стаена във крехкото на стъбълцата,
пролетта ще ни хване във своята цветна прегръдка.

Ще се срещнем, и ето – от нас ще се вдигне тъмата,
ярко слънце от болната сивкава кръв ще отнеме.
Само ти, само аз... и зеленият пулс на земята
по пътеки отдавна напуснали прага на времето.

А когато замлъкне безредната глъчка на хората
- тези викове, дето прояждат със болка всемира,
тишината без никакви думи ще ни проговори
и най-първата, тихата тайна ще ни открие.

Ще прошепне, че ти си сърцето, а аз съм душата,
че ръката е моя, но твои са нежните пръсти
и когато пропадам на дъното, уж безвъзвратно,
ти си моята бездна, но също - през бездната стълба.

Ще говори така със онази мелодия древна
сътворила света, наредила звездите небесни.
И ще стихнем. А думите в нас до една непотребни
в онемелия край на гората ще станат на песен.

Огнени птици

Ще се разлистят розите в Шанхай
и ще отгледат страховити дракони;
ще се родят и укротители за тях
от чашките на жълтоцветни макове,

а после в боен ред ще се строят
бамбуковите стръкчета, ще викнат,
и ще засъскат късчета тамян
из храмовете с снежнобели вишни.

Ще поведат звънтящите брези
на поход към Най-тайната градина.
И златолико слънце ще шепти
в листата им по-нежни от коприна...

Ще засияят розите в Шанхай
тъй сякаш пламъчета от свещици,
а ти ще ми  наливаш тъжен чай
и ще мълвиш, учителю, небивалици.

Бледен огън

И все по-често изгревът прегаря.

Изтекла през пукнатини зловещи

в сумрака на угасналата стая

дрезгавината се просмуква в вещите.

И все по-често  трополят студено

в покоите на зъзнещия спомен

лъчи от тъмнината натрошени.

С остатъците паля б-леден огън.

А той гори в безмълвие затворен.

Не само няма отговор, не само.

Но бавно се мени в състав и форма.

И става слънце... Ама наобратно.

А после тихо в тъмното се давя.

Аз плувам във вода... Но не и в тази.

Потъвам надълбоко. И забравям.

Изплуват само думите ми празни.

Необратимо

И щом не паснат думите опасни,
а разговорът ни не заговори,
съгласните ни стават несъгласни
и блъскат ядни звуци в непрозореца.

Очите ни тогава не прозират.
Стъклата им разтеглят безобразно
безобразите ни. Неотразими сме.
Затуй и огледалото е празно.

Когато станем при това бездушни,
душите ни смутено се разбягват
и някак се измъкват през отдушника.
Телата ни обаче задушават се.

Тогава сме така... невероятни,
сред всички вероятности раними.
Когато с теб се мислим наобратно.
А мислите ни са необратими.