Полудели треви

Аз сънувах най-страшния сън, най-красивия...
Полудели треви тихо срязваха стъбълцата си.
Остра жълта луна със свистене косеше звездите
и отсечени падаха; падаха с тънички викове.

И сънувах сърцето си в вехто ковчеже, зарито
тъй дълбоко под влажния ронещ се свят на лехите.
Там, където снегът изличава и само земята
още помни сълзите от моите чувства изтрити.

И сънувах, че там зад смразения път има смисъл.
Светъл поглед, любяща ръка, топлина и утеха.
Спряла в нищото вечност. Звезди, сред които те има...
Но не мога да мина. Запират ме старите дрехи,

ширината на мислите, лудият ръст на мечтите.
И среднощният крясък, когато, без ум и без име,
драскам смачкани знаци по тъмната плът на стените,
и не мога при тебе ... не мога при теб да премина.

Зима

И...
непотърсено след мрачен ден дете -
се сви сърцето ми
на сивкавия пристан.
Рибарите покриваха мечтите си
с брезент
под кръпките на мрежите си...
Тихо
очаквах да ме срещнеш тази утрин.
Със поглед морскосин и топло слънце
в къдриците ти пламнало.
И прашен,
и уморен
бездомен,
гладен,
дрипав,

да паднеш във ръцете ми,
да паднеш...,
да прихнем като скитници,
такива
красиви, пакостливи,
безпризорни,

но вместо теб се втурна бурен вятър
със дъх на заскрежени водорасли,
олющена боя,
дъски прогнили...,
и вкус на изветряло тъмно
вино.

И вместо теб, в нозете ми,
предсрочно,
- изхвърлена на сушата медуза -
се блъсна полужива
зима...
Зимата.