Където небето среща земята

Колко пъти се сещаме, омотани в сивото на забързания си живот, колко пъти се сещаме за дъгата...?

Колко пъти забравяме, а после твърде дълго, твърде бавно си припомняме ... щрих по щрих, нюанс по нюанс, оттенък по оттенък, че има/ме и други цветове, че сме нещо повече, че там навън, а и вътре в нас, нещо тихо ни зове да захвърлим всичките си вкоравени обвивки, всичките си покрити с паяжини кошмари (о, и претоварения си от задачи календар), и да хукнем по окъпаната в слънце и дъжд пътека, в чийто далечен край дъгата свързва небето със земята.

Ето този малък, нестроен словесен водопад извика у мен "Тринайсетте цвята на дъгата", докато се чудех как бих могла въобще някога, по някакъв начин, да успея да представя тази книга.

Разказите от тази българска антология са - всеки за себе си - малко припомняне за истинската ни същност, за заключеното, топло, човешко цветно някъде дълбоко в нас, което, затиснато от безцветието, напира да избухне и да окъпе всичко наоколо в пъстри краски и звънък смях. И ако има нещо, което може да спаси света - това е то.

Цветното в нас е немирното дете, което сме били; онова, което търси мир и любов, и път през звездите - то все се пресяга навън и напред, към тежката врата, зад която трепти океанът на дъгата, притеглящ го към себе си като малка цветна прашинка.
Но не за да го удави, не; а за да го прегърне.

Трябва само мъничко смелост да сложиш ръка на бравата, и да се сетиш къде е захвърлен ключът. После...

После е лесно :)

Повече:
http://choveshkata.net/blog/?page_id=3408
http://choveshkata.net/blog/?p=3410

Галина Ирикева (любимо)

ХХХ

Ще трябва да изчакам този орех
в кората си да пусне дървояди
да стопля слънчева вода за гости
за да се моля да ги изпревариш
да взема после пръстов отпечатък
на най-красивата усмивка в тебе
да ти разказвам как не те очаквам
и как избягвам службите в неделя
как сгазвам куче
как тропосвам болка
и как ме водиш за ръка през моста
ти помниш ли защо те искам толкоз
през тристата ми хиляди живота.....
през всичките ми високосни думи
че ти засяваш орехите в двора....
виж този остарява със минути
когато с мен не искаш да говориш


До никой

Щом всяко влюбване се кърми с думи,
възклаждано от първобитна сласт,
с каква омраза аз да те погубя,
когато над сърцето нямам власт.
Меракът щом в ухо на прилеп влиза,
цигулки слуша, вместо пряка реч,
и вместо гръм, въздишка произлиза,
макар да си лъжливецо, далеч
Душата ми в светулчица щом тлее,
приблясва и угасва в лунен такт,
надлъгвам я, с копнеж да овладея,
вродената си лудост в твоя мрак.
Тъй както и вода не се събира
и въздухът в ръка не се лови,
кой дявол ми кажи ме абмицира,
щом аз не съм броячка на звезди.
И щом глупака в мен не се погуби
да прави реверанси в твоя чест,
ще черпя гордостта с отровни гъби
ела да ме опозориш нощес J)))
:))

Камелия Кондова (любимо)

Писна ми

Като ви липсва чуждият скандал,
а вкъщи рогоносец си отглеждате -
не ме учете, моля, на морал.
Защото леко ще си вдигна веждата!
Едната вежда само - ясен знак,
но за глупаци трябва да превеждам:
"Не преминавай, ако си глупак -
оръжие е синьото под веждата!"
Ще стрелям със висока тишина.
А пък когато денонощно плачете -
не ме учете, моля, на сълза.
Видях я във окото на палача си.
И я изпих. Една сълза - гигант.
Преди да вдигна другата си вежда.
Не ме учете, моля, на талант.
И не рога - таланта си отглеждайте.
Той е раним. И ражда мъртъв плод.
/От злобата таланта абортира./
Не ме учете, моля, на живот.

Понякога приживе се умира.

*

Само ако искаш

Ще ти кажа думите любовни,
но сега, любими, съм заета:
имам си една строшена стомна.
И си правя църква от парчетата.
Трябва много спешно да се моля.
Ала първо трябва да повярвам.
В Коледа и в личната си воля,
че ме има, само ако радвам:
майка ми с последното й грозде.
майка ти с последната й пита.
Тук са и бащите – пият грозно,
но красиво спят и не разпитват.
Тук са и децата – гледат косо,
но при битка – за ръце се хващат.
Те са отговора на въпроса:
Моето и твойто бият нашто:))
Чакаме си Доктора - пътува -
с мъката си да ни стори празник.
Ала пътьом – мъртъвци целува –
раждат се, умират - няма празно.
С теб не сме статистика. Все още.
Но се чувствам някак неудобно
да ти се раздам във тази нощ.

Искаш ли парче от тази стомна?!

*

Родопи

Такава планина не е за всеки.
По-мъдра е от мен, а по-зелена.
Протягам се и ставам на пътека -
да минат по-невежите от мене.

Такава планина не е за вчера -
да я обиждам със невръстни дати.
Аз първо трябваше да се намеря,
а после да се губя в красотата й.

Такава планина не е за после.
Тогава някой друг ще я живее.
Сега съм аз. Със поглед я докосвам.
Не се смалявам, а раста пред нея.

И толкова голяма вече ставам,
че тебе с този поглед те прекрачвам.

На равното все някак ти прощавах.
Но днес е планина. И няма начин.