Елица Мавродинова (любимо)

Ела си

Откакто си отиде все ти пиша
и все захвърлям в печката писмата.
Не знам дали обичаш многостишия,
но днешното реших да ти го пратя,

че сигурно и ти се притесняваш,
дали сме здрави, стига ли насъщният...
Не ни мисли. По малко остаряваме,
но иначе, отвътре сме си същите.

Понякога се караме и викаме,
и думите тежат като планети.
Крилата ни болят. И бавно никнат,
и бързо вехнат в полза на ръцете.

Понякога сме дребни и лицата ни
приличат на стафиди от ненавист.
А друг път сме огромни. Непонятни
божествени и истински, и прави.

Но тъжно е, откакто си отиде.
И днес ти пиша, за да те помоля...
прости ни. Бяхме зли и те обидихме.
Ела си, Боже, в къщите. При хората.

*

Песничка за хората (да се пее пред Бог)

Видях една невидима жена
на ъгъла на "Шипка" и умората.
Продаваше гевреци на дъжда,
откакто бяха твърде сити хората.

И явно съм приличала на дъжд,
защото ми протегна несъзнателно
надежда от вода, сусам и ръж
и спъна, без да иска, суетата ми.

Видях я. И за миг от изненада
зениците й станаха гевреци.
Не помнеше от много, много млада
да бяха я поглеждали човеци.
...
За първи път поисках да говоря
(на ъгъла на "Шипка" и живота)
със Тебе, Боже. Простичко. За хората.
Не се сърди на хората, защото

те щяха да са други, ако знаеха,
че, сгушена под старите тополи,
на ъгъла на "Шипка" и безкрая,
една жена продава ореоли.

*

 Интервю с Медуза

Напролет гледам цъфналите камъни
в градината си в ъгъла на времето.
Остана само шепа глад от храма ми.
Със него храня птиците. И дремя.

Люлеещият стол проскърцва вяло
в камъшена симфония с комарите.
Изгубена под кръпките на шала си
изглеждам стара. Много, много стара.

ЗмиИте ми отдавна побеляха
и станаха лениви като котки.
Заспиват често. Май ги заболяха
и ставите. И днес са кротки... кротки...

Героите ли? Боже мой... героите!
Сега се сетих, като ме попита...
Все бягаха очите им от моите.
Вървяха дръзко, носеха си щитове...

Говореха за чест и за победи
преди да плъзне камък във гърдите им...
И толкова.
Понякога ги гледам
напролет, като цъфнат.
Във очите.

*

Църква за смоци

Отново пролетта не го подмина.
Дойде и му покълна с болка в пръстите.
Добре че вече свикна във градината
наместо вишни да засажда кръстове.

И тая пролет просто му се случи.
От юг повя жестока, древна жажда
за някой жив. И той обикна кучето.
Дотам, че взе да вярва във прераждане.

Внезапно тази пролет се оказа,
че вече няма ни една монета
за Мрачния Лодкар. И той изряза
две кръгли вери в Бога от сърцето си.

А после... нищо. Той остана същият.
Говореше си с кучето... и с мъртвите.
Но толкова отвъдна стана къщата,
че смоците я ползваха за църква.

След тази пролет само аз останах.
Да дишам. Да запълвам часовете,
усмивките, живота на баща ми.
И дупките във форма на монети.

Добромир Тонев (любимо)

НЕЖНА МАШИНА

Поема

Ще се съпротивлявам срещу Навика,
безбройните му маски, пипалата му:
в спиралите му виждам слепи славеи,
възпяващи нелепо свободата си.
Докато всички свикваме полека
със тежките уранови играчки –
от втората природа на човека
до третата война остава крачка...

Защо да не живея хармонично?

Въпрос, на който бих се смял до сълзи,
ако не чувствах как и ироничната
усмивка върху устните замръзва,
и моето лице се изкривява
от първите си клоунадни спазми;
звънчетата отдясно и отляво
започват все по-малко да ме дразнят.

Към тебе, гняв, навеждам си ухото,
ти, който си баща на много грешки –
макар и лош, съвет ми дай, защото
ми е студено в тия тънки дрешки.
Ти, който сляп размахваш алебардата,
така приличаща на пеперуда –
виж! – нежността скимти по тротоарите,
смалена до размерите на пудел.
Но кой е отредил един да страда,
а друг да си подсвирква с пълни бузи?
Или да ни напътства с тях? Над кладата
от есенни листа димят илюзии...
И, умножена, болката ми расне,
пълзи като къпинов храст над всичко,
наричано от някои прекрасно,
от други премълчавано скептично.

продължава


**
Духът държа над тебе лък и стреля,
Кентавър бяхме ние, бяхме цяло.
Навярно ще се съберем след време -
след век или след ери, мое тяло.

Какъв безкраен комплимент ни прави
смъртта, когато прибере телата.
Смъртта ни прави повече от равни,
смъртта ни приравнява към земята.

И краят ни завръща там, където
е коренът на цветето и хляба.
И щом държи филия с мед детето,
то значи, че се трудим както трябва.

Какво, че от въздушните си кули
оплакват тъжно тленността ти, тяло...
О, гробът е една квадратна нула,
с която всичко почва отначало.


**
Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.

***

Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.

Из-гора

Леко в мен покарвай, Тъмнолиста...,
костите ми в вейчици превръщай.
Нежният ти дъх да ме пречисти,
мрака ми от корен да прекърши...

Нека всичко в мене да простене
и наместо алена отрова,
в вените ми текне кръв зелена,
а в окото ми примигне сова.

Бавно ме увивай, неусетно...
До прашинка нека се смалява
онзи неспокоен огнен демон,
онзи ненаситен бесен пламък,

който си отглеждам до сърцето,
нека да изсъска във реката.
Нека се смири духът ми гневен
и си тръгна лека като вятър.