Денят със счупени стрелки

Денят ми от зори боли така.

Изтърква чак до бляскаво стъклото
с иридиеви ивици по края,
а после плисва с крива светлина.
А после криволичи по леглото ми,
на изблици през цялата ми стая,
люлее се безумно и подпалва
заспалото зад ъгъла дърво.

И вече ме е вързал с тежко вричане,
със впита в мене слънчева ръка:
покорно да живея под лъчите му,
и вените отново да обикнат
кръвта си - тъмно вино от цветя,
а дробовете ми да не забравят дишането.

Денят ми чак горчи от сутринта,
когато запотените прозорци
въздъхват с мирис на сладникав чай,
и блудкава, изстискана, нощта,
попила от очите ми умората,
изтича през пролуките в перваза.
Но още под петите ми хладнѝ,
там, дето камъкът се е напукал ядно.
Където няма топлина, а леден зид.

Болнаво е надвиснало небето,
денят е със пречупени стрелки,
изтръгнат циферблат и рамка бледа,
с ръждясали от блясък колелца,
а някъде на осмия етаж
виола скръбна ми поднася есен.
(Къде е моят... моят Луд шапкар?
и Заекът със синята жилетка?)

Денят ми от зори така боли.

Заслушани във вятъра

По пътя много често ще тъжим,
забравили, че всичко прах на вятъра е;
че няма истини, а евтин грим,
над лъскавите панделки на вярата,

че липсва в огледалото лице.
Тогава, ако стихнем, непознати,
под някое избистрено небе,
край границата цветна на гората

заслушани в крайречните треви,
във пулса бавнодишащ на земята,
в завесата от песен на щурци,
в беззлобното туптене на сърцата си,

ще чуем лекия, безкрайно тих,
кристален звук от тънка необятност,
размесил топъл бриз и златен стих
по клонки, зад които спи безкраят.

Улици за незавръщане

Хищна е кристалната бистрота на отраженията,
къса капчици
от просълзеното на очите ми.
Всяка извивка е острие
от изкривени същности,
всеки лъч е ръбче
от формичките
за наранени
чувства,

сибила съм,
(не ми личи външно),
външното затихва щрих по щрих над асфалта,

външното се размива
над строшеното в плитките локви небитие
от топло и прашно лято
от меко капещи ягоди,
от кехлибар под пръстите,
от трънчета, разграфили коляното ми,
от листа, през които се връщам (връщам?!),

външното тихо се съблича,
(само душа да остане)

външното се превръща
(побесняват от виене кучетата)
в отпечатък от влюбени пръсти,
в срички от кадифени думи,
в нежен дъх от невинна целувка,

... побесняват от виене кучетата ...
към бълбукащия отсреща тротоар,
към силуета ми от размазани къщи
и разбити от камък прозорци,

към нацепените под стъпките ми,
неописани,
изтрити от картите,
непотърсени,
изпаднали от далечен свят

улици за незавръщане
вкъщи.

The Chosen Ones

Войната на сенките

Видях много ужаси
в бездните на самата себе си.
Кой ще се погрижи сега за несъвършенствата ми?

Ти ли, чиито устни преливат от мерзости,
а зъбите ти прегризват от хилядолетия цветята в градината ми,
а мислите ти са напаст от скакалци по царевичните ниви
на сътворението?

Ти ли, чиито думи са остриета от тайно оръжие
срещу нежните елементи?
По-добре покрий грижливо лицето си
забули кобалтовото на очите си,
гранитното на кожата си,
безсрамното на усмивката си,

защото днес съм Стихия.
Защото, веднъж на милион години,
при мен се връща жаждата за мъст,
и ръката ми търси по древна повеля меча си
и отпада обетът ми за ненападение
а слепоочията ми пищят - "Война"
и се вкаменява обвивката на сърцето ми
и вече не те спасява сияйната ми любов...
(Не бягай.)
Кой ще се погрижи сега да озапти Сенките ми,
когато Аз
съм най-добрият си Приятел?

Защото няма начин

Защото няма начин да те срещна,
минутите са някак кално спрели.
А в мен, под заблатената надежда,
умират други, още неузрели

а после, непривикнал да ги ражда,
мочурът във сърцето ми се свлича
и корените там се давят жадни.
А между пръстите ми никне ципа.

Дълбокото в очите става блатно
цветът му се изостря до зелено.
Във тиня плувва цялата ми памет.
Тръстиките и болни се променят.

Дали до моя бряг ще дойде някой,
с целувка да прекъсне таз магия...
Щом теб те няма, принцове не чакам.
Под люспите си тихо ще се скрия.

Защото няма начин да съм с тебе,
съмнението тъжно ме прорязва,
че никога не съм била принцеса.
А винаги била съм просто жаба.