Очаквай ме,
на ъгъла със вятъра,
на ъгъла с дъждовната кула,
на фара,
където камъните вечер се сгъстяват,
заоблени и тъмносиви.
Където бляскат котешки зеници,
и ревностно притулват тайните си
завеси от тъмнотъкан плюш,
Където небето е натежало от безкрай,
от атомите на някой чужд свят.
На върха ме очаквай на фара
с изпочупените от грохот прозорци,
опустял и захвърлен на бурите.
(Като мен опустял и захвърлен.)
И където се срещат насън чайките
и пируват с последните ми стъкълца
и си разменят със грак мъдростите ми,
като бисери от изкълвани черупки.
Отвътре съм празна, празна,
отвътре съм раковина,
покрита с натрошени мидички,
подгизнала от морски пясък,
зарита във водорасли.
На възгорчивия пристан,
тъй отдавна никой не моли за мен.
Тъй отдавна никой не плаче,
с надежда да види платната ми,
и прокъсаното ми черно знаме,
и продънените ми кораби.
Не ме отблъсквай, нося го както искаше,
отдавна, отдавна обещаното.
На дъното на дървена кутия.
На дъното. Запечатано с пясък.
Не ме отблъсквай... Чакай ме.
