Между релсите

Опитвам да съм като другите.
Разпервам ръце и вървя по въжето им,
по изтънели струни.

Опитвам да изляза от себе си.
Отчаяно да се оставя другаде.
Да викам : "Не съм!
Не съм с нея!"
Да вържа на възли чувствата,
моите недодялани лудости.
Моите карикатури.

Някъде между релсите,
точно преди да залитна по тях,
точно преди да се врежа
право в насрещния влак,
виждам го,
и се разнежвам.

Мъничко, мило и крехко
охлювче мъкне вселени
на кадифени плещи.

Докато аз мъкна мрак.

Духът на камъка

Заизмъква се бавно под тихите плочи денят
-топла нежност, изпълнила въздуха с древни въздишки.
Като ласкав, обвит във сапфири опиващ топаз,
по протрития бляскавосин порцелан над липите.

Опустял е градът след най-дългия танц на нощта.
Само долу, край пътя, все още унило приглася
шайка скитници, с дрипави дрехи от вятър и прах.
И мътилката някаква кърпена песен донася.

По примрялата жълта трева се прокрадва душа,
и пристъпя така, с неоформена още усмивка,
над пропукан, изсечен от мрамор пиедестал;
красота на скала скрила в хладните си извивки.

Няма никой от живите, само руини и пръст.
И градина от каменни хора, без цвят и без име.
И богиня, с почти оживяла от взиране плът,
както онзи творец обеща ѝ преди да замине.

Тя сега е застинала в някакъв каменен валс.
И полите на робата леко са се извили.
Срещу празния свод. Уловила в ръка тишина.
Срещу сини останки от бог, разпилян сред тревите.

II

Тук въздухът е толкова наситен
от песните на стенещите статуи,
че още малко ще се вкамени
ще стане камък, изоставил тялото си.
Че още малко и ще изкрещи,
опомнил се, Духът на атомите.

Възпявам тихо мраморното тяло,*
което в древни ниши е нахвърляно...
и форми е заело причудливи,
по волята на някой луд създател,
във опита си да запише живите.

III

Понякога се ужасявам в мислите си.
И помня сякаш бях Аз тоз Ваятел,
загубен в своя лабиринт от криви
огледала. От неми паметници.

Понякога опитвам да изляза
от другата страна, но виждам същите
до болка вкаменени азове,
които към началото ме връщат.

А там е все така от път поспряла
красивата богиня на небето,
с очи от малахит и синьо тяло
издялано от камък неизвестен.

Щом правите алеи се измятат,
ще тръгна наобратно през лехите,
с надеждата да ми прости земята...
И камъкът строшен да ме помилва.

С надеждата да изцели петите ми.
И тази вцепененост на сърцето.
Ще тръгна, без да гледам със очите си.
А вместо мен руините ще гледат...

---
*По Р. Бредбъри, "Възпявам електрическото тяло"

Екзорсизъм

Потраква със златистите парченца
от моите звезди, за друг отгледани,
и с смях ги разпилява по шосето.
Откраднал е частици от сърцето ми.
И пита все: "Дължа... дължа ли нещо?"

Навътре в коридорите се мъкне
нехайна сянка, с кикот на безделник.
Света ми прекроил. И го разбъркал.
Затворил грубо слънцето ми в клетка.
Ей тъй, за него. В мрака да му свети.

"Дължа ли?", пита толкова изкусно
докато плюе тичинки в нозете ми,
намерил най-накрая и Градината.
Не зная как, но някак съм го пуснала,
а той се е изтегнал под небето ми
и се ухилил толкова невинно,
докато мисли как да ми го вземе.

Не е каквото трябваше да бъде...
Присвивам устни. Тихичко броя.
И бавно в мене се надига тътен.
А той пищи : "дължа дължа дължа".