Заизмъква се бавно под тихите плочи денят
-топла нежност, изпълнила въздуха с древни въздишки.
Като ласкав, обвит във сапфири опиващ топаз,
по протрития бляскавосин порцелан над липите.
Опустял е градът след най-дългия танц на нощта.
Само долу, край пътя, все още унило приглася
шайка скитници, с дрипави дрехи от вятър и прах.
И мътилката някаква кърпена песен донася.
По примрялата жълта трева се прокрадва душа,
и пристъпя така, с неоформена още усмивка,
над пропукан, изсечен от мрамор пиедестал;
красота на скала скрила в хладните си извивки.
Няма никой от живите, само руини и пръст.
И градина от каменни хора, без цвят и без име.
И богиня, с почти оживяла от взиране плът,
както онзи творец обеща ѝ преди да замине.
Тя сега е застинала в някакъв каменен валс.
И полите на робата леко са се извили.
Срещу празния свод. Уловила в ръка тишина.
Срещу сини останки от бог, разпилян сред тревите.
II
Тук въздухът е толкова наситен
от песните на стенещите статуи,
че още малко ще се вкамени
ще стане камък, изоставил тялото си.
Че още малко и ще изкрещи,
опомнил се, Духът на атомите.
Възпявам тихо мраморното тяло,*
което в древни ниши е нахвърляно...
и форми е заело причудливи,
по волята на някой луд създател,
във опита си да запише живите.
III
Понякога се ужасявам в мислите си.
И помня сякаш бях Аз тоз Ваятел,
загубен в своя лабиринт от криви
огледала. От неми паметници.
Понякога опитвам да изляза
от другата страна, но виждам същите
до болка вкаменени азове,
които към началото ме връщат.
А там е все така от път поспряла
красивата богиня на небето,
с очи от малахит и синьо тяло
издялано от камък неизвестен.
Щом правите алеи се измятат,
ще тръгна наобратно през лехите,
с надеждата да ми прости земята...
И камъкът строшен да ме помилва.
С надеждата да изцели петите ми.
И тази вцепененост на сърцето.
Ще тръгна, без да гледам със очите си.
А вместо мен руините ще гледат...
---
*По Р. Бредбъри, "Възпявам електрическото тяло"
