Опитвам да съм като другите.
Разпервам ръце и вървя по въжето им,
по изтънели струни.
Опитвам да изляза от себе си.
Отчаяно да се оставя другаде.
Да викам : "Не съм!
Не съм с нея!"
Да вържа на възли чувствата,
моите недодялани лудости.
Моите карикатури.
Някъде между релсите,
точно преди да залитна по тях,
точно преди да се врежа
право в насрещния влак,
виждам го,
и се разнежвам.
Мъничко, мило и крехко
охлювче мъкне вселени
на кадифени плещи.
Докато аз мъкна мрак.
четвъртък, 20 май 2010 г.
сряда, 12 май 2010 г.
Духът на камъка
Заизмъква се бавно под тихите плочи денят
-топла нежност, изпълнила въздуха с древни въздишки.
Като ласкав, обвит във сапфири опиващ топаз,
по протрития бляскавосин порцелан над липите.
Опустял е градът след най-дългия танц на нощта.
Само долу, край пътя, все още унило приглася
шайка скитници, с дрипави дрехи от вятър и прах.
И мътилката някаква кърпена песен донася.
По примрялата жълта трева се прокрадва душа,
и пристъпя така, с неоформена още усмивка,
над пропукан, изсечен от мрамор пиедестал;
красота на скала скрила в хладните си извивки.
Няма никой от живите, само руини и пръст.
И градина от каменни хора, без цвят и без име.
И богиня, с почти оживяла от взиране плът,
както онзи творец обеща ѝ преди да замине.
Тя сега е застинала в някакъв каменен валс.
И полите на робата леко са се извили.
Срещу празния свод. Уловила в ръка тишина.
Срещу сини останки от бог, разпилян сред тревите.
II
Тук въздухът е толкова наситен
от песните на стенещите статуи,
че още малко ще се вкамени
ще стане камък, изоставил тялото си.
Че още малко и ще изкрещи,
опомнил се, Духът на атомите.
Възпявам тихо мраморното тяло,*
което в древни ниши е нахвърляно...
и форми е заело причудливи,
по волята на някой луд създател,
във опита си да запише живите.
III
Понякога се ужасявам в мислите си.
И помня сякаш бях Аз тоз Ваятел,
загубен в своя лабиринт от криви
огледала. От неми паметници.
Понякога опитвам да изляза
от другата страна, но виждам същите
до болка вкаменени азове,
които към началото ме връщат.
А там е все така от път поспряла
красивата богиня на небето,
с очи от малахит и синьо тяло
издялано от камък неизвестен.
Щом правите алеи се измятат,
ще тръгна наобратно през лехите,
с надеждата да ми прости земята...
И камъкът строшен да ме помилва.
С надеждата да изцели петите ми.
И тази вцепененост на сърцето.
Ще тръгна, без да гледам със очите си.
А вместо мен руините ще гледат...
---
*По Р. Бредбъри, "Възпявам електрическото тяло"
-топла нежност, изпълнила въздуха с древни въздишки.
Като ласкав, обвит във сапфири опиващ топаз,
по протрития бляскавосин порцелан над липите.
Опустял е градът след най-дългия танц на нощта.
Само долу, край пътя, все още унило приглася
шайка скитници, с дрипави дрехи от вятър и прах.
И мътилката някаква кърпена песен донася.
По примрялата жълта трева се прокрадва душа,
и пристъпя така, с неоформена още усмивка,
над пропукан, изсечен от мрамор пиедестал;
красота на скала скрила в хладните си извивки.
Няма никой от живите, само руини и пръст.
И градина от каменни хора, без цвят и без име.
И богиня, с почти оживяла от взиране плът,
както онзи творец обеща ѝ преди да замине.
Тя сега е застинала в някакъв каменен валс.
И полите на робата леко са се извили.
Срещу празния свод. Уловила в ръка тишина.
Срещу сини останки от бог, разпилян сред тревите.
II
Тук въздухът е толкова наситен
от песните на стенещите статуи,
че още малко ще се вкамени
ще стане камък, изоставил тялото си.
Че още малко и ще изкрещи,
опомнил се, Духът на атомите.
Възпявам тихо мраморното тяло,*
което в древни ниши е нахвърляно...
и форми е заело причудливи,
по волята на някой луд създател,
във опита си да запише живите.
III
Понякога се ужасявам в мислите си.
И помня сякаш бях Аз тоз Ваятел,
загубен в своя лабиринт от криви
огледала. От неми паметници.
Понякога опитвам да изляза
от другата страна, но виждам същите
до болка вкаменени азове,
които към началото ме връщат.
А там е все така от път поспряла
красивата богиня на небето,
с очи от малахит и синьо тяло
издялано от камък неизвестен.
Щом правите алеи се измятат,
ще тръгна наобратно през лехите,
с надеждата да ми прости земята...
И камъкът строшен да ме помилва.
С надеждата да изцели петите ми.
И тази вцепененост на сърцето.
Ще тръгна, без да гледам със очите си.
А вместо мен руините ще гледат...
---
*По Р. Бредбъри, "Възпявам електрическото тяло"
вторник, 4 май 2010 г.
Екзорсизъм
Потраква със златистите парченца
от моите звезди, за друг отгледани,
и с смях ги разпилява по шосето.
Откраднал е частици от сърцето ми.
И пита все: "Дължа... дължа ли нещо?"
Навътре в коридорите се мъкне
нехайна сянка, с кикот на безделник.
Света ми прекроил. И го разбъркал.
Затворил грубо слънцето ми в клетка.
Ей тъй, за него. В мрака да му свети.
"Дължа ли?", пита толкова изкусно
докато плюе тичинки в нозете ми,
намерил най-накрая и Градината.
Не зная как, но някак съм го пуснала,
а той се е изтегнал под небето ми
и се ухилил толкова невинно,
докато мисли как да ми го вземе.
Не е каквото трябваше да бъде...
Присвивам устни. Тихичко броя.
И бавно в мене се надига тътен.
А той пищи : "дължа дължа дължа".
от моите звезди, за друг отгледани,
и с смях ги разпилява по шосето.
Откраднал е частици от сърцето ми.
И пита все: "Дължа... дължа ли нещо?"
Навътре в коридорите се мъкне
нехайна сянка, с кикот на безделник.
Света ми прекроил. И го разбъркал.
Затворил грубо слънцето ми в клетка.
Ей тъй, за него. В мрака да му свети.
"Дължа ли?", пита толкова изкусно
докато плюе тичинки в нозете ми,
намерил най-накрая и Градината.
Не зная как, но някак съм го пуснала,
а той се е изтегнал под небето ми
и се ухилил толкова невинно,
докато мисли как да ми го вземе.
Не е каквото трябваше да бъде...
Присвивам устни. Тихичко броя.
И бавно в мене се надига тътен.
А той пищи : "дължа дължа дължа".
Абонамент за:
Коментари (Atom)