И какво от това ...

И какво от това, че оскъдното слънце догаря
и в краката ми спи уморена дълбоко земя...
Под пуловера сив тази сутрин промъкна се лято
- малко коте от мед и канела, и тичинков прах.

Тази приказка цветна, която ми влезе в окото,
като дребна мушица любов, просълзила света,
набразди ми стените и палаво пукна прозорците,
и начупи пред мен тротоарите с весел замах.

Полудя ли градът, че разкъса тъй плаща си мрачен,
посивял, натежал и подгизнал от мокрия сняг?
Гологлави и боси, добри, по лъчистото крачехме.
И ледът се стопи, и небето потече по нас.

Завибрира от смях тишината по старите улици.
Оживяха надежди край тъжните купища смет.
Просияха прозорци от сивкави грижи затулени.
Светлина ни оплете нозете. И пътят бе лек.

Очакване

Прекрачваш във ранимата ми вечер.
Извайвам те по спомени в дланта си.
Пристъпваш тихо, носиш цяла вечност
по грапавата ос на безпорядъка ми.

Луната е лимонено зелена.
Какво ли нощем шепотът й значи?
Откривам във дланта си уморено
от пепел свят, събран набързо в здрача,

и плетен мост от кротко спряло време
с въжета от увиснало очакване,
над два-три океана разгневени,
солено от очите ми прокапали...

На ръба на света

Светлината боли. А дъхът ти разрязва небцето.
Остри бели стрели са се врязали в свода на веждите.
Светлината тупти. И взривява лазура в небето.
Още крачка напред. И последни трошици надежда.

Тънки мрачни следи, а земята със съсък се пука.
По асфалта разцъфват цветя от разядeн катран.
Ти върви... и те моля - върви и не гледай пролуките.
Там вихрушка от сивкави дни дави мъртви листа.

Просто давай напред. Знам как реже ледът стъпалата.
Но сънят се троши под петите ти. Кубчета мрак.
Стискай зъби и следвай протяжната песен на вятъра.
Аз те чакам във рокля от здрач, на ръба на света.