Талиесин: Битката на дърветата

Смених много аспекти
Преди да добия окончателния си облик.
Много ясно си спомням как
Бях тънко златисто копие,
Вярвам в туй, що е светло,
Бях дъждовна капка в небето,
Бях най-далечна звезда,
Бях дума сред буквите,
Бях в самото начало книга,
Бях светлината на лампата,
Година и половина
Бях мост огромен над
три пъти по двадесет устиета.
Бях път, бях орел,
бях рибарски кораб в морето,
бях в пиршествата храна изобилна,
бях капка в поройния дъжд,
бях меч във силни ръце,
щит във битка бях,
струна на арфа
и така - девет години.
Във водата, във пяната,
бях гъба във огъня
и дърво в тайнствен лес.
Не съм онзи, който не ще възпее
битката, колкото и да съм малък.
Ще възпея битката на дърветата
пред владетеля на Бретан,
пазител на бързите коне
и господар на многобройна флота.
Имаше звяр с челюсти масивни
и стотина глави.
Ожесточена беше битката
в основата на езика му.
Друг един път се сражаваха
върху огромния му врат.
Самодоволна черна жаба бе,
змия петниста с гребен на главата си,
върху стотици хищни нокти се поклащаше.
Стотина души съгрешили
в плътта й се мъчеха.
Бях в Каер Вевенир,
където прииждаха дърветата, тревите.
Музикантите пееха, воините се чудеха.
Гидеон възкреси бретонците.
Обърнаха се към Създателя
и към Христос, за да отсъди,
докато Вечният се съгласи
да помогне на творенията си.
Господ отговори чрез гласа на елементите:
Дървесна форма приемете
и стройте се във боен ред,
отстранете всички тез, които
непохватни са във близък бой.
Превърнати бяха в дървета
и докато чакаха на магията края,
дърветата надигнаха глас
в четири хармонични потока.
Битките спряха.
Да спрем жестокостите!
Тогава, надвивайки шума, една жена
излезе напред предизвикателно.
Начело на войските стоеше жена.
Силата на тази дръзка жена
не ще ни накара да отстъпим!
До кръста ще се потопим
в кръвта на човеците!
Най-голямото сред трите бойни желания
бе завладяло света.
И спряха да мислят
за потопа,
за Христовото разпятие
и за съдния ден наближаващ.
Елхите начело на войската
оформиха авангарда,
след тях в редици се строиха
върбите и оскрушите.
Сливите толкова редки
учудиха хората.
Младите мушмули
бяха център на битката,
храстите с рози бодливи
се биха като огромна тълпа,
малините, строени в гъсталаци,
най-добре показаха
крехкостта на живота.

(откъс)

Ела

Капчици роса по пръстите ти,
сякаш там нощувал си в тревата;
искам да те хвана и да тръгваме,
тук е само кал и мръсен пясък.

Страх те е да тръгнеш с мен по мръкнало ?
Идвай, аз говоря си с тревата;
стъпвам леко, знам къде са тръните,
пръв по здрач приятел ми е вятърът.

Виж луната колко нежно свети,
клоните разлистили ни махат;
знам, в гората тъмни са пътеките,
мрачно е... По-силна съм от мрака.

За песента и свободата да бъдеш

Спомняте ли си толкиновия "Силмарилион"? И как светът бил създаден от песента на Илуватар и децата му? Ами изтърканата вече фраза, че животът е песен?
Днес се замислих над тази аналогия... Защо едва днес? Защото забелязах странни промени в песента, моята собствена. Досега трудно съм пяла нещо по-различно от онова, което другите искат да чуят от мен; дори, понякога, от страх, че пея ужасно, се спотайвах и насила потисках песента в себе си. От седмици, бавно и все пак неотменно, си пея, все повече и повече, каквото си искам. И това, дали песента ми се харесва на другите, ме вълнува все по-малко. За мнозина това може би е просто и лесно. За други, като мен - това е постижение. Освобождаващо. Да пееш каквото си искаш, значи да си свободен да бъдеш. В екзистенциалистка перспектива.
"Пеем си каквото искаме", какво по-хубаво от това?
Видях модел на свобода и непринуденост, на смелост - и без да искам го интериоризирах. Странно, че преди не съм виждала подобни модели... Или не съм била способна да ги забележа.
Единствената опасност при свободата е самата свобода: защото тя включва както свободата да живееш, така и свободата да се самоунищожиш.
Благодаря. На онзи, който предизвика това у мен. Волно или неволно, няма значение, важен е ефектът.