сряда, 19 октомври 2016 г.

Невероятно

Искам да тръгна, вълшебнико,
да тръгна и да не спирам,
да се простя с непотребното,
да...
се оставя на мира,

мокра, по росните пътища
да си изхвърля чадърите,
и дъждобраните също,
и куфарите,
наръчниците,

да изгоря, изгоря и часовника,
онзи, заключен с мен в клетките,
злия хронометър с оковите,
инструкциите с отметките,
рецептурника си за чувства,
фамилните суеверия,
безсмислени,
кухи,
изкуствени...
ритуалите,
амулетите,

да скрия дълбоко мечовете,
и броните си,
и щитовете,
и стегнатия кевлар на жилетката,
под който едва-едва дишам,
удобните маски и ролите,
измислените причини,
спасителните им пояси,
лъжите под чуждо име

навярно тогава, само
може би
вероятно
някой ден
ще стана
полека
по-лека
ще се издигна към теб

горе в мъглите сияйни
ще полюлявам крака,
ще се усмихвам нехайно,
ще си измислям дъга,
слънце по края на пръстите,
облачета в косите...

...знам... че да тръгна късно е,
още по-късно
- да спирам


събота, 15 октомври 2016 г.

Между думите застинала съм

Изтъркана от светлината масичка
улавя скъсаните ми въздишки.
Не знаеш... Как да знаеш?... Смачкана
е даже вярата ми в нищото.

Накриво стъпва слънцето по пейките
и рано-рано си изкълчва глезена.
Разсипва куп лъчи... Не грейва,
а просто се разхлипва... Есенно.

Съсипва обещаната ми приказка.
За цветен танц и слънчеви къдрици,
за боси стъпала и топло скитане...
От клоните пропадат болни птици.

Прорастват в чашата ми корени.
Букетите до стрък се вцепеняват.
Загубвам всеки смисъл... Скоро
напук ще се погледна в огледалото.

Героите?* Измислици митични са.
В безмълвието им - изтрити писъци.
Не знаеш... Как да знаеш! Сричките
по устните им аз съм ги написала.

А тях ги няма. Празни постаменти
с изваяни отсъствия пустеят.
Отпускам пръсти. Късно е за сцени.
Най-после си поглеждам отражението.

В ранената от светлината пустош
зениците ми леко изсветляват.
Сълзите ми по плочките се чупят,
докато се превръщам тихо в камък.

---
"Героите ли? Боже мой... героите!
Сега се сетих, като ме попита...
Все бягаха очите им от моите."
Е. Мавродинова, Интервю с Медуза

Морай

Някъде, на края на простора,
в нежното сърце на утринта,
никне дом със слънчеви прозорци,
с фриз от кехлибарени листа.

Той се вдига сред цветя, в които
расли са невидими слънца,
край стобор, протегнал под липите,
древните си тисови ребра,

край ведра, преливащи в лехата
нещо тъй прилично на роса,
сок от грозд, във който гасне лято
и набира сладост есента...

Всичко тук е пълно с няма сила,
влята да създава светове.
А в средата, колене подвила,
тя седи и кротичко плете.

Тя ме вика. Седнала на прага.
Мъничка, с усмивка на дете.
С профил от лъчи и незабравки.
Със света ми в двете си ръце.

Аз я питам тихичко "Къде е?..."
"Койкъдее" - ми отвръща тя.
И започва звънко да се смее,
чак додето сълзи полетят...

Явно ще е доста странен разговор.
Тя налива чай, а аз мълча.
И налива тъй от пусто в празно
докато от слабост натежа ...

После по златистата веранда
се посипват медни стъкълца
и в тревата лумват светлопади.
А от покрива вали дъга.

Търсене в този блог

Архив на блога