събота, 15 октомври 2016 г.

Морай

Някъде, на края на простора,
в нежното сърце на утринта,
никне дом със слънчеви прозорци,
с фриз от кехлибарени листа.

Той се вдига сред цветя, в които
расли са невидими слънца,
край стобор, протегнал под липите,
древните си тисови ребра,

край ведра, преливащи в лехата
нещо тъй прилично на роса,
сок от грозд, във който гасне лято
и набира сладост есента...

Всичко тук е пълно с няма сила,
влята да създава светове.
А в средата, колене подвила,
тя седи и кротичко плете.

Тя ме вика. Седнала на прага.
Мъничка, с усмивка на дете.
С профил от лъчи и незабравки.
Със света ми в двете си ръце.

Аз я питам тихичко "Къде е?..."
"Койкъдее" - ми отвръща тя.
И започва звънко да се смее,
чак додето сълзи полетят...

Явно ще е доста странен разговор.
Тя налива чай, а аз мълча.
И налива тъй от пусто в празно
докато от слабост натежа ...

После по златистата веранда
се посипват медни стъкълца
и в тревата лумват светлопади.
А от покрива вали дъга.

2 коментара:

Търсене в този блог

Архив на блога