петък, 22 февруари 2013 г.

Добромир Тонев (любимо)

НЕЖНА МАШИНА

Поема

Ще се съпротивлявам срещу Навика,
безбройните му маски, пипалата му:
в спиралите му виждам слепи славеи,
възпяващи нелепо свободата си.
Докато всички свикваме полека
със тежките уранови играчки –
от втората природа на човека
до третата война остава крачка...

Защо да не живея хармонично?

Въпрос, на който бих се смял до сълзи,
ако не чувствах как и ироничната
усмивка върху устните замръзва,
и моето лице се изкривява
от първите си клоунадни спазми;
звънчетата отдясно и отляво
започват все по-малко да ме дразнят.

Към тебе, гняв, навеждам си ухото,
ти, който си баща на много грешки –
макар и лош, съвет ми дай, защото
ми е студено в тия тънки дрешки.
Ти, който сляп размахваш алебардата,
така приличаща на пеперуда –
виж! – нежността скимти по тротоарите,
смалена до размерите на пудел.
Но кой е отредил един да страда,
а друг да си подсвирква с пълни бузи?
Или да ни напътства с тях? Над кладата
от есенни листа димят илюзии...
И, умножена, болката ми расне,
пълзи като къпинов храст над всичко,
наричано от някои прекрасно,
от други премълчавано скептично.

продължава


**
Духът държа над тебе лък и стреля,
Кентавър бяхме ние, бяхме цяло.
Навярно ще се съберем след време -
след век или след ери, мое тяло.

Какъв безкраен комплимент ни прави
смъртта, когато прибере телата.
Смъртта ни прави повече от равни,
смъртта ни приравнява към земята.

И краят ни завръща там, където
е коренът на цветето и хляба.
И щом държи филия с мед детето,
то значи, че се трудим както трябва.

Какво, че от въздушните си кули
оплакват тъжно тленността ти, тяло...
О, гробът е една квадратна нула,
с която всичко почва отначало.


**
Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.

***

Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога