неделя, 28 ноември 2010 г.

Не вехна

Да кажем, че бях камъче в прахта.
Пробито, мръсно, неугледно, сиво;
пак щях да бъда по-достойна, да,
отколкото сега, когато "жива",
по-мъртва съм от мъртвите неща.

Да кажем, че бях стръкче от тревичка,
бях венчелистче бледо в съхнещ тъжно цвят.
Дори увяхнала, аз щях да бъда (щях да бъда!)
чиста.
Без мисли изкривени, и без мрак.
Във форма толкоз лесна за обичане.

И смешно е, че нося име цветно,
а тровя с тленност пролетна душа.
(Какво като на думи уж не вехна!)
Аз искам цветния живот да възродя.
А после да си спомня за Небето.


четвъртък, 25 ноември 2010 г.

Приказки от Безкрая 2


когато се завърна от Времето,
всичко беше толкова тръпчиво
на вкус,
толкова неравномерно на такт,
толкова криво на стъпване,
че ѝ се прииска да не е била никога вкъщи,
че ѝ призля от плоското ѝ,
наивно,
клонящо към безкрайност съществуване

там, по изтърканата мушама,
по изтънелите нишки на мокета,
по одраскания фотьойл,
край ъгълчетата от коридор,
в който липсваха онези врати с матови стъкла,
онези познати до умиление обувки,
онзи кадифен глас
с тихи нотки на незадушаваща обич,

там
не беше останало нищо потребно,
нищо, за което можеше да се говори,
да се плаче тихо,
да се римуват стихове,
да се опияняват устните,
както бе било винаги преди това

нищо, което да се възпее в приказки,
което да се събира в шепи,
в което да се прехласват очите ѝ,
което да разпилява по пода,
с което да изрисува прозорците,
с което да подпали камината

на прага на всичкото нищо,
като изгонен навън котарак
я погледна
многозначително миналото

а в нея простена одраскано смътният спомен,
че никога не е била наистина всъщност.

Че винаги е била другаде.

понеделник, 22 ноември 2010 г.

Damned And Divine - Tarja Turunen

It won't help if you wait for me.
I'm a slave to the dark.
I Know I'm not a saint, you see.
The Dawn is when it starts.

Feel the shadow of my oblivion
hoping mercy would show her face
on the road to your own perdition
in the coal-blackened rain.

Frozen in time yearning forbidden wishes.
Damned and divine.
Scars of my broken kisses.
What will follow if tomorrow's blind?
My eternal night.

As the wind takes me away from you
before the morning light.
My sins are fading into view
I'm so weary deep inside

Feel the shadow of my oblivion
hoping mercy would show her face
on the road to your own perdition
I may see you again.

Frozen in time yearning forbidden wishes.
Damned and divine.
Scars of my broken kisses.
What will follow if tomorrow's blind?
My eternal night.

Every single dawn I die again.

----------------
http://www.youtube.com/watch?v=ipxKz5GBNoM

петък, 19 ноември 2010 г.

The Road Not Taken --- Robert Frost

Two roads diverged in a yellow wood,
And sorry I could not travel both
And be one traveler, long I stood
And looked down one as far as I could
To where it bent in the undergrowth;

Then took the other, as just as fair,
And having perhaps the better claim,
Because it was grassy and wanted wear;
Though as for that the passing there
Had worn them really about the same,

And both that morning equally lay
In leaves no step had trodden black.
Oh, I kept the first for another day!
Yet knowing how way leads on to way,
I doubted if I should ever come back.

I shall be telling this with a sigh
Somewhere ages and ages hence:
Two roads diverged in a wood, and I—
I took the one less traveled by,
And that has made all the difference.

вторник, 16 ноември 2010 г.

Стая 8 1/2

Студът се залюлява по халата ми
(ей там, където срязах две-три копчета)
и болнично се плъзва под подплатата.
Студът ме завладява пласт по пласт.
С стерилните си анемични нокти,
забива тънко номерче в ръката ми,
и ледено от мен отпраща гостите,
след всеки сгърчен... невротичен крясък.

Студът се е разрастнал през системите,
на дългото ми амнезично хранене,
на бавното ми безкомандно дишане,
в безстрастното на пергаментовата кожа,
по устните горчиви с дъх бадемов
- остатъци от двойна, двойна, двойна доза.
По смръзналите на спирали кичури.

И само, и единствено сърцето,
заседнал в плитчините глух часовник,
изблъсква хладки капчици живот,
навсякъде в смразените ми вени,
навсякъде по нервните окови

какъв е смисълът му, щом не е любов,
(какъв е смисълът му...) да отмерва времето ?

понеделник, 1 ноември 2010 г.

И искам...


Аз искам да съм с вятърна коса
а там, на челото ми, да проблясва лято.
Да се провира топло пролетта
в зеницата ми уморена, във която
небрежно се е пукнал розов цвят.

Аз искам себе си край теб да разбера.
Дали съм зима сребърна или съм злато
дали съм малка птица с рехави пера
дали съм феникс с пепел по крилата...
Аз искам себе си да разбера
и всичко друго ще е толкова красиво.
И всичко друго ще загуби тежестта
от вечните ми трепкащи умирания

а аз ще съм кашмирна топлина,
където си записал името си.
Където си прикрил за мен следа
в напуканата пощенска кутия
с олющена от изгреви боя,
на хиляди, на хиляди лета...
Където ще стои едно "обичам те".

Търсене в този блог

Архив на блога