петък, 30 юли 2010 г.

Тъжна е нощта

Свири на своя стар акордеон
ти страннико, накъдряй тротоара,
нощта, сиротна, ничия, без дом,
до теб ще спре с почернена китара.

Очите на фенерите ще спят,
припукали, внезапно ослепяли,
край теб нощта, с акорди тишина,
по звуците ти дупки ще прогаря.

Разкъсай седемструнния й мрак,
с онази вехта песен, дето плаче
и дето на моменти буди смях,
тъй както е животът, многозначен,

ще слуша тя, до мрачния ти праг
балади за лъчи и цветни арки,
ще слуша наклонила там глава
и може би дори ще си представя,

и може би над теб ще се смили,
ще пусне край нозете ти петачета
не, не това, а няколко звезди,
а после ще отмине с тъжна крачка.

четвъртък, 29 юли 2010 г.

Лабиринтът на отраженията*

"Дълбина, дълбина
не съм твой..."
С. Лукяненко


като начупено в пристъп на гняв огледало,
плюещо остри парчета по белите стълби,
като бляскава броня на победен в дълга битка дракон
в прах задавил света със последния мах на опашката си,

триъгълниче по триъгълниче,
плочка по плочка
люспа по люспа
се смъква
измамната ми повърхност,

но е наивно, безкрайно наивно е, господи,
наивно е да се хваля,
наивно е да ликувам
има (колко?) много огледала всъщност още ...
за котешките ми
сто и една същности

вчера бях във коприна, сребро и амбър,
вчера кожата ми беше от алабастър
гласът ми беше тънък, тънък и неразбираем,

вчера мантията ми се спускаше до земята,
а по краищата й съскаха символи,
а в косите ми бляскаха заклинания,
и в очите ми имаше смисъл,

днес ... ми се повдига от себе си
днес чувствата ми се търкалят като цилиндри и призми
на непознат механизъм,
висят като пирамидени нанизи,
днес
ми иде да се оставя някъде
другаде

трудно прегъвам страха си,
ръцете ми така обичат конците си,
но очите ми искат да знаят ...

трудно отърсвам пръстите си от непонятното

ето например ...

защо всяка нощ някой подменя истината?
защо всяка вечер луните изгряват четири,
защо къщите, по детски закръглени,
растат посред нощ островърхи?

защо тревите се вият по плоското на покривите
като водрасли на сухо

защо са различни цветята,
и ъглите на булевардите
и огънатите табели с безлични надписи,
защо улиците свършват внезапно,
там, където трябва да продължават ?

като привидно спокойни кръгове,
вибриращи концентрично,
се разстилат формите на душата ми,
отражение, след отражение,
и така -
сто и един пласта надолу ...
и трябва само да помня
да не заспя нито една нощ повече
да се обърна и да изплувам рязко ...

дълбина, дълбина,
не съм твоя...

----
*По едноименния роман на С. Лукяненко

понеделник, 26 юли 2010 г.

аз, принцесата


порцелановата котка
ме гледа неразбиращо,
докато избледнява много бавно
от опашката към усмивката,
и луната, от единия към другия рог,
и покривката, от чинийката към чашката,
а плюшените играчки в ъгъла,
една през друга,
ме обвиняват в солипсизъм

рамката на прозореца,
на разкривения ешеров прозорец
с безумно преобърнатите улици,
пълзи чак до твоята стая,
където си се подпрял като мене
а междувременно долу
са се сгромолясали две вселени
и ги валят дъждове,
и ги пробождат фунийките
на закъсали по начупените авенюта фарове

тиха нощна принцеса,
със мрак по клепачите,
аз съм там и тук,
безутешно раздалечена невъзможност в пространството
ха сега да ми кажат, че не е вълна електронът,
когато никой не го е грижа за него
когато ..... никой
... не Ме обича

тишината ми нищи стените
аз съм хаос и ред
балансираща едва сянка,
сред тънките равновесия
извивката на рамото ми е винаги
в тежката броня на ризница
но
под нея нося крехкостта
на болнаво цвете,
пръстите ми са стегнати
в митрил,
но
слабостта ми е умопомрачителна

а имам да ти разказвам толкова
за пограничните линии,
за разрухата в покрайнините,
за сблъсъците без видим смисъл,
за кръстоносните ми походи,

изтънявам до безкрайност,
Eдинствени,
ако не дойдеш,
стените ще се сближат опасно

петък, 23 юли 2010 г.

DayDream

Езерната ми къща
се къпе във светлосенки,
в играещи молекули вода по белотата й.
Вързал си грижливо лодката
за ореховия пристан
тихo, да не събудиш птиците.
Още миг и ще се открият стъпките ти
в мокри локвички навсякъде,
по грапавината на стълбите,
по двора обграден от вълнички,
по прага...
вратата познава песента на пръстите ти,
вратата е обсебена
от топлината на ръката ти.

Приседнал от ляво
ще ми разказваш спомени по картини,
преметнал полека вещите си
на тръстиково столче.

Ще се люлееш, ще се полюшва всичко,
ще тиктака времето към безкрая ни
и няма да има събуждане, само
ще ми припомняш бъдещето.

Ще омагьосваш водни кончета
в рамката на прозореца,
с кралския си пръстен,
ще се суетите заедно
край изгладнялата лейди от езерото,
ще се носи аромат на хляб и масло
и кафе
ще избива бялото на покривката
докато изличи всички образи,
докато всичко започне отново,
отново.
В десет и половина.

Имаше мигове, когато се давех,
между светлините и сенките,
когато не можех да извикам,
когато пясъкът на дъното
пукваше мехурчета цяла вечност,
когато рибите мигаха бавно,
тъпо и равнодушно.
Имаше борба в дълбините
от плисък и от кошмари,
когато аз бях граничната линия с нищото,
последният фронт на живота;
но сега си тук и аз
щастливо изкашлям слънчеви зайчета,
а ти си отдъхваш
в кристалната тишина на стаята ми.

А после ръцете ти ме обгръщат
и няма как да потъна другаде
и дишането ми е леко
във твоя дъх.
До десет и половина, после
всичко е свършило.

понеделник, 19 юли 2010 г.

Сияние

Може би никога не ги е имало,
изписаните със руни кръстове,
може немирното духче зад ирисите ми
да ги е сякло в просъница.

Може би няма метличина в двора ми,
нито слънца зад стрехите,
може води да е нямало още,
нито искри под копитата,

нито шумящите в бурята хълмове,
морскозелените ридове,
с техните тайнствени гриви и хълбоци,
може би всичко е минало,

както животът туптящ, да, живота,
в някоя утрин мъглива,
там, по онези земи на високото,
между измитите билки...

Може би ...
никога не ме е имало,
само - сияние в стъпки
та затова и не мигват тревите,
щом преминават през пръстите ми

Може би там, надалеч, има остров
с още неща, неизмислени.
Може би ... трябва ...
да спра със въпросите.
И да пристъпя ...
към истината.

-----

неделя, 18 юли 2010 г.

Смеха ти, обикалящ рамото ми

Когато по телата ни жужи
разнеженият, ласкав слънчев блясък
и ние с теб, божествени, лежим,
лениво отъркаляни във пясъка

- два морски духа с рошави мечти,
безстрашни повелители на рачета,
със шепнещ из косите палав бриз,
със устни хем солени, хем нагарчащи,

и морскосиня музика струи
от залива със златните му рибки,
а ние жадно с поглед ги ловим,
и после пак ги пускаме във плиткото

до вързаните лодки край брега,
край приказните корабчета малки,
да имат още някой влюбен шанс
рибарите и техните русалки,

и всичко е една игра без край
от тихи думи, сън на чайки, пяна...
- тогава знам, че има земен рай,
в смеха ти, леко обикалящ рамото ми.

четвъртък, 15 юли 2010 г.

Заплитай съня ми

Дълго те търсих, бруха, скитах и обикалях.
Сипала си забрава в звънките питиета.
Сложила си коварства в тихото на стрелата,
в тъмното на водата, в крехкото на сърцето.

Плувнали са тревите, в бяло и жълто, вечна.
Морен светът чезне, трепка и се размива.
Чашките се подпалват в яркото на небето,
гъста и синя захар по стъбълцата слиза.

Дворът ти е потънал в крайчета от дантели,
в паяжини, арахна, в късчета лабиринти.
Трябва да мина леко, трепетно и смирено,
иначе ще ме срежат нежните ти извивки.

Стъпките ти навред са, тебе те няма, дивна.
Кикотът ти се губи в мокрото на лехите.
Късаш със дъх листи в пламналата къпина,
в ниското местиш сенки и ме наричаш с име.

Къщата ти ме кани, шепнеща, ветровита,
сънищата подрънкват, вързани на верижки;
сплитай ги, сплитай, само нещо да те попитам -
сън ли плетеш или на моя живот нишката?

понеделник, 12 юли 2010 г.

Фрагменти

(из Дневника на Капитана)

I

... сега се въртят наоколо,
като изгладнели вълци
край стан на самотен остров.
Проскърцвам, замирам, проскърцвам,
метроном неприлично разстроен,
далекоглед, без фокус,
ни жив, нито даже мъртъв,
проскърцвам, дистресово-морзово,
до всички в откритото кораби.

II

... се мъча да паля огън
от някакви сухи чувства,
от мокрото на умората.
(Да действам противошоково:
1. на пясъка струпах съчки
2. повтарях си да викам "помощ"
3. да скачам и да се кълча;)

Морето е все така пусто.
Небето е безмоторно.


III

... и зъби като ножове.
Събуждам във себе си писък,
най-после! Извиквам дробовете си.
Прибоят и той с мене п(л)исва.
Най-сетне... Изкашлям си спомените.
Посрещам треперейки утрото
нагълтало морска вода,
удавено още в утробата,
удавено още в зората си
в пурпур.


IV

... си спомням цвета на робата,
която ме блъсна през борда,
да, Ваше величество, Сър,
Но какво, какво толкова...
Колкото, толкова.
Сега си рисувам кораби,
Покривам с платна хоризонта.
Почти си изгубих думите,
да, думите, още и буквите.
Сега се боя за ума си.

V

... съм капитана на кораба;
без мене - ще се разбият.
Ще си говорим тогава, за бунтове.
За пясъци в плитчините.
За метежни вицове.
За мерки по време на криза.
(Да конфискувам тютюна им,
всичкия;
и сандъчетата със ром. И лулите им.
И двуличието им.
Всичкото.
Докато изравят гредите,
изправят грижливо мачтите,
остъргват ръждата от котвата,
докато кърпят душите си,
да им простя.
Всичкото.)

петък, 2 юли 2010 г.

Carnivale

Замина разказвачът ми на приказки.
От вчера караваните са пусти.
Огнегълтачът. И-лю-зионистите ...
Оракулът, забулен, ме напусна.

Замина събирачът на въздишки.
Замина тъжен клоунът. (Изритах го.)
Сега е тихо, тихо ... ти-хо. Тихо.
Но някак в тишината има писъци.

И някак тишината е провиснала
по тъмната драперия на нищото.
Назъбила таблото със афиши.
С прокъсани усмивки, с мръсни ивици.

Приключи маскарадът. Всичко свърши.
От опитите да превърна огледалото
в магически портал за връщане,
до тези да получа философски камък.

Приключи, да... Остана Лудостта ми.
И тихо тананика (тихо, тихо),
докато се промъква по площада,
с разкапано по устните червило.

Докато се полюшва упорито
по сцената, към мрачната завеса,
задъхана до смърт от любопитство.
А после... много бавно... я отмества.

-----
Rage - Empty Hollow

Търсене в този блог

Архив на блога